Малтийска следа

Ако натиснеше бутона, това щеше да задейства звуков сигнал и да накара фаровете да примигнат, което щеше да го лиши от елемента на изненада. Вместо това той реши да изчака търпеливо и надникна иззад ъгъла към самотната фигура. В долината мракът беше все така гъст. Мъжът безгрижно извади телефон от джоба си и се отдалечи от входа, за да проведе разговора. Малоун използва това, за да притича в тъмното до отворената врата и незабелязано да се вмъкне, без да отделя очи от часовоя, който така и не забеляза нищо.

Вътре беше празно и тихо; помещението беше осветено от познатите голи крушки. Той отиде с бърза крачка до апсидата и се пъхна през отворения стенен панел. Вътрешният параклис също беше празен. До там бе успял да проникне при предишното си идване. Реликварият беше където го бяха оставили, върху олтара. Той видя парченцата червен восък отстрани и разбра, че е бил отварян, но свитъците бяха вътре, на сигурно място. Огледа се и видя, че параклисът продължава навътре във варовиковия хълм. Малоун тръгна нататък и видя следващата дъбова врата, също открехната. Спираловидна стълба водеше надолу. Той слезе по нея и се озова в тесен осветен коридор. Затвореното пространство предизвикваше у него познатото усещане на клаустрофобия, което ненавиждаше.

Малоун пое дълбоко въздух и тръгна напред. Накрая стигна до по-обширно помещение с черна дупка насред пода. Всичко наоколо беше обляно в кехлибарена светлина, плътна и сладникава като застоялия въздух. Той погледна надолу в дупката, но видя само черен мрак. От дървен стълб, забит в земята, надолу се спускаше въже. Запита се колко ли е дълбока тази яма и какво е предназначението й.

Чуха се гласове. Идваха иззад открехнатата врата в другия край на помещението, на петнайсетина метра от мястото, където се намираше.

Малоун запристъпва на пръсти към звука.

59

Полукс седеше на сгъваемия метален стол. От пътната чанта неговият помощник бе извадил ножица и го подстригваше. За да го улесни, той държеше нагоре телефона със снимката на Кастор, която бе направил преди броени минути, като целта бе новата му прическа да наподобява тази на брат му. Не помнеше косата му да е била толкова къса от юношеските му години.

Помощникът приключи работа и Полукс се огледа в телефона, като използваше предната камера. Кимна одобрително. Помощникът напълни купа с вода, а Полукс си сложи пяна за бръснене. После извади бръснач и внимателно се залови да отстранява монашеската си брада, като отново ползваше телефона вместо огледало. Трябваше да е гладко избръснат, без порязано, дори без драскотина. Бръснеше се с ловки къси движения, без да натиска, като непрекъснато овлажняваше острието във водата. Когато приключи, Полукс извади хавлиена кърпа от чантата и избърса остатъците от пяна по лицето си.

Помощникът кимна одобрително. Полукс бе съгласен. От юношеските си години не бе приличал толкова на Кастор. Двамата бяха абсолютно еднакви и останаха такива, докато не напуснаха сиропиталището. От тогава бяха изминали близо четиресет години. Сега отново бяха еднакви.

Полукс стана от стола и облече дрехите на брат си. Прибра флашката, портфейла и телефона си, но не и паспорта. Той би трябвало да е в чантата му в Мдина. Накрая си сложи и чифт очила, точно като тези на брат му, но без диоптри.

Кардинал Кастор Гало възкръсна от мъртвите — свободен, изпълнен със сили, готов да стори всичко, което Бог и природата му бяха отредили. Освен това беше отпочинал, здрав и — най-накрая — безгрижен. Опасностите дебнеха, без съмнение. Но той се бе отдал изцяло на момента и всяка секунда бе скъпоценна, живителна, предопределена от съдбата. Дошъл бе и неговият момент.

Той даде знак на помощника си и мъжът изсипа купата с вода на пода, натъпка всичко обратно в пътната чанта заедно с дрехите му и сгъна стола.

— Можем да тръгваме — каза Полукс.

Малоун чу ясно думите му.

Можем да тръгваме.

Това бе гласът на Полукс Гало. Извън съмнение. Не бе успял да се приближи достатъчно, за да види какво се случва зад вратата, а разговор почти нямаше. Той се върна в залата с дупката в пода, като възнамеряваше да излезе през другата врата и по стълбата да се изкачи до нивото на земята. Но когато се приближи до вратата, зърна в тунела друга мъжка фигура, която се приближаваше към него.

Малоун беше попаднал в капан. От двете страни се задаваше опасност. Можеше просто да им се разкрие, но нещо му подсказваше, че това не би било разумно. Поне засега. Имаше само един избор. Той пристъпи към ямата, сграбчи въжето и прекрачи през ръба. Хващайки се с ръце, Малоун се спусна безшумно надолу.

Полукс влезе в залата с ямата, следван от своя подчинен. След малко при тях дойде и вторият помощник.

— Отвън всичко е спокойно — докладва той. — Между другото, качих реликвария и една от лопатите в колата.

— А какво ще стане с нашите братя, които са загинали на яхтата?

— Проверих. Властите са прибрали труповете. Сигурно скоро ще бъдат идентифицирани.