Малтийска следа

След това Полукс свали пръстена от дясната му ръка. Всеки ръкоположен кардинал получаваше в дар златен пръстен от папата. Целуването на пръстена беше знак на уважение. Той го нахлузи на своя пръст. После кимна.

Двамата бутнаха голото тяло на Кастор през ръба; трупът падна с глух удар. Мъжете се спуснаха обратно долу по въжето, за да приключат с погребението. Не точно краят, който неговият брат си бе представял. Кастор си бе мечтал един ден тленните му останки да бъдат положени в основите на „Свети Петър“ наред с другите папи.

Няма да стане, каза беззвучно Полукс. Или поне не точно така, както брат му го беше намислил.

58

Люк седеше в арестантската килия. Позната територия. Колко ли такива бе удостоявал с присъствието си през годините?

Дрехите му бяха още мокри от второто потапяне в морето. Беше взривил яхтата с малката си лодка, убивайки и четиримата на борда. Пристанищната охрана бе реагирала на експлозията и го бе извадила от водата заедно с четирите трупа, макар да се бе опитал да им се изплъзне в тъмното.

По дяволите тези уреди за нощно виждане!

Толкова по-лесно щеше да му бъде сега, ако просто бе изплувал незабелязано на брега. Местните не бяха особено услужливи. В повечето случаи бяха просто досадни. Ужасно досадни. Както сега. Беше парирал всичките им въпроси със старото и изпитано „Нищо не съм чул, нищо не съм видял, нищо не знам“ на сержант Шулц. Обожаваше „Героите на Хоган“. Каза им само, че работи в Министерството на правосъдието на САЩ. И името на прекия си ръководител: Стефани Нел. С молба да й се обади. Която бе удовлетворена.

Люк накратко й бе обяснил сегашната си дилема и тя му бе казала да мълчи и кротува. Никакъв проблем. Но оттогава бе минал повече от час, без нещо да се случи. И той бе използвал времето, за да разсъждава.

Стоманената врата срещу килията му изтрака и пред решетките застана някакъв мъж. Той го позна, беше го видял в тайната квартира. Кевин Хан, шефът на малтийската служба за сигурност. И не изглеждаше никак щастлив.

— Разговарях със Стефани Нел — каза Хан. — Тя ми каза за случилото се с Лора. Открихме трупа й заедно с този на заместник-началника на Ведомството точно където казахте. — Той насочи пръст към гърдите му. — Вие сте убили четирима души, господин Даниълс. Не се намирате в Съединените щати. Убийствата тук са рядкост. А само през последните дванайсет часа имаме седем.

Люк стана и се обърна с лице към досадника. Не беше в настроение да слуша лекции. Лично Малоун му бе казвал неведнъж: Никога не оставяй местните да ти се качат на главата.

— Аз съм агент на американското федерално правителство, изпратен със задача. Веднага ме извадете оттук.

— Вие сте един нахалник.

— Наричали са ме и с по-обидни неща.

През последния час много мисли бяха минали през главата му. Особено за онова, което му бе казала Лора при първия им разговор. Когато Люк я бе попитал кой й е казал, че е на острова.

Шефът ми. Той ми дава заповедите, аз ги изпълнявам. Откъде знаеше, че го заплашват неприятности? Същият отговор. От шефа ми.

— Откъде разбрахте, че съм изпратен тук? — попита той Хан.

— Кой казва, че съм разбрал?

— Вашата мъртва агентка. Какво правихте със Спаня в онази тайна квартира?

— Едва ли очаквате да ви отговоря.

— Всъщност очаквам.

— Трябва да тръгваме.

— Това не е отговор.

— Друг няма да получите.

Но на Люк не му трябваше отговор. Той вече бе заключил, че през цялото му познанство с Лора Прайс минава една константа и тя е този мъж — нейният шеф. Беше планирал да проучи този клоун веднага след като се измъкне от тук. Но Стефани му бе спестила труда.

— Вие всъщност работехте за Спаня — заяви той.

В очите на мъжа пробягна сянка на разкаяние.

— Направих грешка. Работата се оказа по-заплетена, отколкото си мислех. — Хан замълча, после продължи: — Спаня ме помоли да му помогна. Изложи ми убедителни аргументи и аз приех.

— Очевидно и двамата сте подценили опонентите си. Които и да са били те.

— Все още се опитваме да идентифицираме четиримата от яхтата.

— Лора и човекът от Ватикана казаха, че са били членове на Тайното братство.

— Това би било невероятно. То е разформировано преди два века.

— И двамата ми изглеждаха доста убедени, че все още съществува. А няколко такива се опитаха да ме изхвърлят през един прозорец.

— Вашата шефка беше доста пестелива на думи, когато ми позвъни, за да ме информира за вас. Имате ли нещо против да ми кажете какво става всъщност?

— Знам колкото и вие.

Което не беше далече от истината. Но ако Стефани си беше мълчала, и той щеше да стори същото.

— Тя ме помоли да уредя освобождаването ви — каза Хан. — И аз току-що го направих.

— Оценявам го. Ще ми е нужна и кола.

— Може и това да се уреди. Къде смятате да ходите?

— Да си върша работата — даде Люк стандартния отговор.