Малтийска следа

Малоун продължаваше да се движи по шосето, което обикаляше северния бряг на острова. Беше идвал няколко пъти в Малта и се бе влюбил в това място. Винаги бе отсядал извън Валета, в хотел „Драгонара“ в курортното градче Сейнт Джулианс. Просторни стаи, добра храна, балкони с изглед към Средиземно море. Чудесен, макар и леко скъп, морски курорт с всички необходими удобства, на които така и не бе успял да се наслади. Но може би днес най-после щеше да навакса пропуснатото в зависимост от разписанията на полетите. Няколко минути край басейна и всичко щеше да изглежда различно.

Той забави ход и се запровира през тесните улички на Сейнт Джулианс, като спря пред хотела точно в шест сутринта. Остави ключовете на пиколото да му паркира колата и се насочи към рецепцията, където с радост научи, че имат свободна стая.

— Видяхте ли взрива? — попита рецепционистът. — Тази нощ беше твърде вълнуваща.

Което си беше вярно, и то до степен, която този човек едва ли можеше да си представи.

— Какво имате предвид?

— Преди около два часа навътре в морето имаше силен взрив. Яхтата горя половин час, преди да потъне. Тук рядко се случват такива неща.

— Имате ли представа какво точно се е случило?

Рецепционистът поклати глава.

— Сигурен съм, че сутринта в „Индипендънт“ ще пише.

Малоун взе ключа от стаята си и тръгна към асансьора. Преди да си легне обаче, трябваше да докладва на Стефани. Извади телефона, набра номера и й разправи за случилото се в катедралата и в параклиса. Тя му каза:

— Люк е взривил някаква яхта край пристанището на Валета. Блъснал е в нея моторна лодка. Има четирима загинали, Люк е в ареста. От пристанищната полиция са го прибрали. За жалост, в нито един от труповете не са открити документи за самоличност, но разполагаме с отпечатъците им и работим по тях. Има и още.

Той слушаше.

— Люк казва, че Лора Прайс е сменила отбора и е работела за Ведомството. Щяла да стреля по теб и братята Гало на излизане от катедралата; лично Спаня я бил вербувал. Членове на Тайното братство се намесили, като убили нея и временно управляващия Ведомството, който бил дошъл до Малта специално за да ръководи покушението.

— Кой е бил целта? Аз или кардиналът?

— Нито единият, нито другият.

Отново онова чувство. Една от онези блуждаещи мисли, които не можеха да си намерят място в мозъка му.

— Ведомството е искало да елиминира Полукс Гало?

— Точно така. Което повдига ред друг въпроси.

Мислите му започнаха да се подреждат. Увъртанията и организираната атака в архива на хоспиталиерите от така нареченото Тайно братство. Внезапната поява на истинския Полукс Гало. Любезното му съдействие. Липсата на външна намеса при обелиска, макар членове на Тайното братство да бяха твърде активни при езерото Комо и онази вила. После странното безгрижие при параклиса. Изолиран и уязвим насред онази пустош, където отвсякъде биха могли да дебнат опасности, Полукс Гало изглеждаше невъзмутимо спокоен.

От къде на къде някакъв си временно заместващ лидера на невинна благотворителна организация би бил по-голяма заплаха от кардинал, който поне на хартия имаше шанса да стане папа?

— Къде е Люк сега? — попита той.

— Във Валета. Работя по въпроса.

— Изкарай го от там.

Той й каза името на църквата и къде се намира, като добави, че уредникът може да й обясни подробно как се стига до там.

— А когато Люк е свободен, го прати при мен — допълни той.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се върна там. Може би съм подценил погрешния Гало.

57

Полукс чакаше хората му, събрани отвън, да минат през външния параклис и дойдат при него във вътрешния храм. Движенията им бяха бързи, но обмислени. Той бе изчакал няколко минути, преди да ги повика. Беше в реда на нещата да остане за малко насаме със скоропостижно починалия си брат.

Роднинската им връзка от начало до край беше илюзия. Кастор винаги се бе смятал за по-добрия от двамата, за нещо повече от брат си, за богоизбран. Така беше и след като родителите им си отидоха от този свят и двамата бяха дадени в сиропиталище. Кастор беше ораторът, мислителят, ученият, а той, Полукс — атлетът и войникът. Съмняваше се дали някой в онзи приют изобщо си спомняше за съществуването му. Докато Кастор никой не можеше да забрави. Просто нямаше как. Той оставяше навсякъде трайни впечатления, незаличими спомени; където и да се появеше, единствено неговото присъствие се забелязваше.