Малтийска следа

Полукс пъхна трите свитъка в реликвария и го затвори с капачката. Това изглеждаше най-безопасното място за тях. Когато рицарят бе дошъл с ключовете и инструментите, той бе донесъл още нещо. Едно късо тънко въженце. Около метър. Него Полукс прибра в джоба си.

— Да вземаме нещата и да вървим — каза той.

Кастор пристъпи към инструментите. Полукс използва момента, за да извади въженцето от джоба си и стисна двата му края в ръце.

— Все пак се чудя защо пратениците на Тайното братство не ме убиха в онази пещера — каза Кастор.

Полукс пристъпи напред и когато брат му се наведе, за да вдигне лопатите, ловко метна въженцето около шията му и го изпъна докрай с две ръце, прекъсвайки притока на въздух в трахеята. Кастор вдигна ръце нагоре в опит да се освободи от примката, но тя се стягаше все по-силно. Ръцете му се мятаха бясно зад главата, за да достигнат нападателя, но Полукс се дръпна назад, без да пуска въжето. Кастор започна да се дави, гърлото му издаваше немощни хрипове, пръстите му се опитваха да разхлабят примката, но напразно.

Полукс отдавна се питаше как ли би се чувствал в миг като този. Толкова години бе останал невидим в сянката на своя арогантен брат. Мнозина знаеха за Кастор Гало, но почти никой освен хоспиталиерите не бе чувал за Полукс Гало. Брат му бе избрал попрището на свещенослужител и се бе издигнал до позиции на уважение и власт. След което бе пропилял всичко с глупавото си безразсъдство. Само защото не можеше да си държи устата затворена. Той се бе опитал да го посъветва да си мълчи, но Кастор, бидейки Кастор, бе направил своя избор.

Сега и Полукс бе сторил същото. Бе направил избора си.

Движенията престанаха. Той продължи да държи въжето изпънато още няколко секунди за всеки случай, после охлаби хватката. Тялото на Кастор беше омекнало, краката му се подгъваха под него, шията вече не държеше главата изправена. Полукс разви примката и остави трупа да се смъкне като дрипа на пода.

— Не те убиха — каза той, — защото исках аз да го направя.

Интересно как при цялата си хитрост брат му нито веднъж не бе заподозрян, че е обект на манипулация. Може би защото винаги се бе смятал за нещо повече, за доминиращата сила в тяхната роднинска връзка. През целия им досегашен живот ги бяха наричали Кастор и Полукс. Никога Полукс и Кастор. Стига толкова.

Полукс Гало току-що бе умрял. А Кастор Гало се раждаше за нов живот.

56

Малоун шофираше разсеяно. Наближаваше да се развидели, но той си мечтаеше за малко сън. Предвид напредналия час беше решил да си наеме стая в хотел и да си тръгне по някое време следобед. Последните два дни бяха, меко казано, интересни, пък и му бяха донесли сто хиляди евро, но каквото и да си мислеше за него Джеймс Грант, той не се бе хванал на тази игра за пари. Не че имаше нещо против парите.

Федералните агенти не са сред най-добре платените държавни служители. Към края на кариерата си в Министерството на правосъдието си докарваш, има-няма, шейсет и пет хиляди годишно.

Но пък кой се наема да върши такава работа заради заплащането? Вършиш я, защото трябва да се свърши. И защото я умееш. Слава, признателност — забрави! Малцина изобщо знаят какво работиш. Което си има и добрите страни, защото, ако оплескаш нещо — което бездруго се случва понякога, — пак почти никой не разбира. Единственото ти удовлетворение е, когато си свършиш работата, и то добре.

Той взе поредния остър завой и продължи на юг, между черния като мастило ландшафт от едната страна и безкрайната морска шир от другата. В обикновено подредения му мозък се гонеха безразборно странни мисли и търсеха мястото си. От годините си в Правосъдието бе научил, че най-страшната картина винаги е умозрителна, плод на въображението. Реалността няма значение; въображението е много по-непосредствен дразнител. Затова бе свикнал да разчита на подсъзнанието си да му подскаже, когато нещо не е наред, когато някой елемент от мозайката изглежда не на място.

Нещо наистина не беше наред в тази ситуация. Но това не беше негов проблем. Той бе изпълнил нарежданията на Стефани и всичко, което бе открил, беше в ръцете на малтийските рицари и Католическата църква. Сега братята Гало и силните на деня във Ватикана щяха да се разберат помежду си. Кардиналът щеше да отиде на конклава и да върши каквото там върши един кардинал, а Полукс Гало — да се разтвори в лабиринта от коридори и колонади на своя свят. А пък Тайното братство? Кой би могъл да каже? Първо, дали изобщо съществуваха? И ако да, представляваха ли заплаха? Няма значение, те бяха проблем на властите в Италия и Малта, където бяха извършени всички престъпления.

Той си заповяда да не мисли повече за тях.