Малтийска следа

Полукс излезе навън в нощта. Той и хората му се бяха изкачили обратно до равнището на земята, за да вземат каквото им бе нужно за приключване на задачата. Часовникът тиктакаше, а оставаше много за довършване. Слава богу, той беше готов.

Чу се избръмчаване на телефон и единият от хората му се дръпна встрани, за да отговори. Той го гледаше внимателно, докато приключи разговора.

— Току-що научих, че има проблем. Нашата яхта е била нападната, докато е стояла на котва, и е потопена. И четиримата братя са мъртви.

Без да издава шока си, Полукс попита с равен тон:

— Как?

— Онзи американец, Даниълс. Избягал, докато нашите елиминирали Лора Прайс и архиепископа, и се добрал до яхтата ни.

Това несъмнено беше тревожна новина. Но не фатална. Ето че отново му се налагаше да променя тактиката без предупреждение. Да превърне проблема в шанс.

— Къде е сега Даниълс?

— В ареста.

Перфектно.

Девизът на живота му беше взет от Посланието на Яков: Търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък. Животът му беше низ от препятствия. Той бе служил съвестно в армията, след това бе нает от хоспиталиерите, за да придружава хуманитарните им мисии зад граница. В крайна сметка бе решил да им се врече във вярност и бе положил клетва за бедност, целомъдрие и покорство. След което бе заемал разни третостепенни длъжности. Като помощник на един или друг рицар. Докато накрая се бе издигнал до командир, натоварен да разпространява вярата, да надзирава приори, да съставя доклади до Светия престол, да бъде един от четиримата най-висши офицери на Ордена.

След което започна кашата с Кастор. И го повишиха във временно заместващ Великия магистър. Време бе за поредното повишение.

— Продължаваме по план.

Той се върна в параклиса и отиде до ямата. Хората му го следваха, като единият носеше сгъваем стол и пътна чанта. Подминаха дупката в земята и по поредния коридор се озоваха в друга подобна зала. Той бе избрал това място не само заради усамотеността му, а и заради осветлението, което беше много по-ярко.

— Постави стола ей там — каза Полукс, като посочи с пръст, после се обърна към другия брат: — А ти излез отвън да пазиш. Макар да се съмнявам, че може да дойде някой.

Мъжът излезе. Полукс се обърна към останалия при него:

— Да започваме, а?

Малоун взе поредния завой; параклисът сигурно вече беше наблизо. Сетивата му бяха изострени докрай. Любопитството му се бе сменило със загриженост. Единият от двамата братя Гало може би беше в беда.

Той угаси фаровете и отби встрани от пътя. Сградата се очертаваше в далечината. Отпред все така имаше паркирана кола. Дали братята са още вътре? Колко пъти се бе озовавал в подобна ситуация? Повече, отколкото можеше да си спомни.

Малоун се сети за Касиопея. Къде ли беше сега? Вероятно у дома във Франция, в леглото. И по-добре. Ако знаеше в каква каша се бе забъркал, щеше да се метне на първия самолет за насам. Той не обичаше да я излага на опасност, макар тя да бе повече от способна да се погрижи за себе си. Беше изключителна жена, озовала се кой знае откъде в живота му. Първоначално и двамата не се понасяха, но с времето нещата се бяха променили. Какво ли би му казала в този момент? Намери решението. Доведи нещата докрай. Той се усмихна. Добър съвет.

В тъмното Малоун забеляза лъч светлина откъм параклиса. Вратата се бе отворила и отвътре се подаде някакъв мъж. Сам. Мъжът постоя неподвижно няколко секунди, после се отдалечи от вратата, като я остави открехната. Малоун изчака да види дали ще си тръгне. Не. Колата остана тъмна и неподвижна.

Часовой? Може би.

Той изключи вътрешното осветление на колата, после слезе, като прибра ключа с дистанционното в джоба си. Параклисът беше на около триста метра. Малоун закрачи нататък, като използваше тъмнината, ниската растителност и редките дървета за прикритие. Приближаваше се към сградата откъм запад, приведен ниско надолу, без да вижда мъжа, който сигурно беше още отвън. Той го видя отново едва когато се доближи на петдесетина метра; беше с гръб към него и оглеждаше долината, която се простираше южно от хълма. На изток небето бе започнало да изсветлява. Зазоряваше се. Трябваше с нещо да отвлече вниманието на мъжа и докато крачеше нататък, Малоун реши, че колата е най-доброто средство. Притисна се с гръб към стената на параклиса и насочи дистанционното към мястото, където я бе оставил, като се надяваше обхватът му да е достатъчно голям. После се поколеба.