Малтийска следа

63

Полукс спря да чете.

Латинският текст покриваше плътно и двете страници, изписан на равни тесни редове с минимални полета отстрани. Черното мастило беше нанесено дебело, но на повечето места бе избеляло за седемнайсетте века от написването на документа. Полукс седеше в луксозния салон на частния самолет, който го отнасяше на север, към Рим. След като остави Кевин Хан на кулата, той се добра без инциденти до летището на Малта, като по пътя разхвърля съдържанието на пътната чанта в три различни контейнера за боклук. Глокът бе запокитен в морето от една висока скала. После Полукс се отби в Мдина, за да прибере чантата на Кастор и ватиканския му паспорт. Беше уморен от месеците на тревоги, кроежи и мечти. Но до няколко часа щеше да бъде в Сикстинската капела. И то не като някакъв неизвестен рицар от деветстотингодишно братство. А като sanctae Romanae Ecclesiae cardinalis, кардинал на Светата римска църква.

Той години наред бе изучавал латински и старогръцки, изчитайки текст след текст за християнството и Католическата църква, особено за периода между основаването й и края на трети век. Годините на формирането й. Нещо като пубертета, през който детето става личност.

След което, през 325 г. след Христа, всичко се бе променило. Константин Велики бе привикал християнските епископи в Никея, събирайки за пръв път на едно място всички основни играчи, с едно-единствено искане: договорете се за създаване на единна — католическа — Църква и Короната ще облече новата религия в огромни политически привилегии. Не го ли направите, гоненията ще продължат. Никой не знаеше със сигурност точно колко свещеници са се отзовали на призива му, но явно са били достатъчно, за да приемат декларация за своята вяра — декларация, която до ден-днешен дефинираше какво значи да си католик. Бяха преобразили философията на един човек, проповядвал бедност, опрощение и ненасилие, в държавна идеология на властта, която Константин бе използвал, за да сплоти нацията. Малко по-рано днес, когато изпрати двамата си сътрудници да се представят пред Бог, Полукс си бе помислил колко уместно бе да повторят заедно древния текст на Никейския символ на вярата.

В учебниците по история се разказваше как Константин имал видение, после спечелил велика битка, като отдал на Христос заслугата за своята победа. В знак на благодарност, гласеше легендата, той се покръстил и провъзгласил християнството за официална религия на империята си. Но това беше само наполовина вярно. Константин приел християнството едва на смъртния си одър, макар че дори и това е спорно. През целия си живот играел на сигурно, почитайки старите богове и използвайки новия. Цялата тази история с покръстването му имаше за цел да направи житието му по-приемливо в очите на хората. Което е добро за императора, е добро и за тях. Константин не създал християнството, само го оформил по свой образ и подобие. И в мъдростта си никога не се опитал да победи Христос, но определено искал да го дефинира.

А току-що прочетеното потвърждаваше това заключение. Константин искал своя религия. И защо не? Вярата — това е смъртта на разума. Вярата разчита на сляпо приемане, без замисляне, без съмнение в истинността на приеманото. В самата си същност тя почива на ирационалност, а за нейното институционализиране човек е създал религията, която остава една от най-старите и най-могъщи конспирации в историята.

Ето за какво са спорили в Никея. За естеството на Христос. Старият завет е прост. Бог е единен и неделим. В това вярват евреите. Докато при новата религия има триединство. Отец. Син. Свети дух. Разбира се, всичко това е създадено от човека като елементи на новата религия. Но какво точно е бил Христос? Нещо различно от Отца, понеже е бил човек? Или същото — безсмъртен и вечен, въпреки че е бил човек? Всичко това звучи толкова тривиално, но дебатът заплашвал да разцепи християнството. Дори Константин смятал спора за глупав, подхождащ на неопитни деца, а не на свещеници, прелати и разумни мъже. Той сложил край на разделението, обявявайки Христос за истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Религията винаги е била средство. Черпи сили от умението да улови нещо скъпо за хората и да му придаде духовно измерение, от което да произтичат привилегии за всеки, избрал да стане неин последовател. Независимо дали става дума за християнство, ислям, юдаизъм, хиндуизъм или дори езичество — всички те са създали свои истини, които през цялото време са изкривявали в своя полза.

Но всяко хубаво нещо рано или късно си има край.