Малтийска следа

За Католическата църква краят дошъл през 1522 г., когато Мартин Лутер превел Новия завет от латински на немски. За пръв път хората могли да прочетат Божието слово и в него не открили никъде да се споменава Църквата, да се говори за грехове, индулгенции, кардинали и папи. И те прочели Евангелието на Лука, където пише: Царството Божие вътре във вас е, и Посланието на апостол Павел до римляни, където се казва: Духът Божий живее във вас, като никъде не се споменава, че Бог би могъл да обитава някъде другаде. Преди Лутер Светото писание се четяло само от свещеници и се тълкувало от Църквата, като и в двата случая целта била да се упражнява контрол върху масите.

Точно както учел Константин.

Свещениците трябва да бъдат обособени като отделна класа. Аз съм естественият избор за техен водач, доколкото религията е жизненоважна част от политиката. Пръв дълг на държавата е да остане вярна на Бог и да поддържа добри отношения между Бог и народа. А задължение на свещениците е да поддържат добри отношения между народа и мен.

Константин искал да види епископите обединени. Държал новата религия да бъде вечна и неизменна. Колко подобаващо — собственото му име означавало „вечен“, „неизменен“. Той осъзнал, че последователността буди доверие, а веднъж развили в себе си доверие, хората щели да вярват безропотно. Той ясно казваше това в края:

И наистина, на Авраам, бидейки праведник, било дадено пророчество от Бог за онези, които в идните времена щели да бъдат обявени за праведници като него. Пророчеството се изразявало в следните думи: „И ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, защото послуша гласа Ми“.

Какво спира тогава всички братя в Христос да водят един и същ начин на живот, да имат една и съща религия, както онези мъже в отколешни времена, получили Божествената милост? Очевидно е, че идеалната религия, отдадена ни чрез Христовото учение, е дар. Но ако истината трябва да се каже, тя трябва да бъде казана с гласа на истинската религия. Надявам се тези мои насоки да отведат всички ни до такъв резултат.

Идеята била проста: останете единни, изпълнявайте заповедите му и християнството ще процъфти. Делете се и не му се подчинявайте, и императорската закрила ще изчезне. При което християните ще се озоват обратно там, където са били преди Никея. Низвергнати и преследвани. Лесен избор.

В началото църквите били основавани от колонисти — апостолически мисионери, които ходели от град на град и създавали конгрегации. Всяка от тези църкви се развивала като отделна религия, изолирана и затворена в себе си. Постепенно тези конгрегации започнали да излъчват старейшини — членове на паството, избирани само заради зрялата си възраст и житейски опит, без някакви специални правомощия или гаранции за несменяемост.

Но Константин явно си давал сметка за политическите възможности, които предлагали тези старейшини. В тях той виждал армия от поддръжници на местно равнище, които, вместо да размахват меч, притежавали способността да докосват сърцата и умовете на хората. Колко умно.

Полукс познаваше историята на Църквата си. Константин издигнал статута на духовенството. Дал на свещениците фиксирана годишна заплата без данъци. Освободил ги от задължението да служат във войската, както и от всякакви граждански повинности. Те действително се обособили в привилегирована класа, неподлежаща на светските закони, неподсъдна в имперските съдилища. Свещениците се обличали различно и се подстригвали различно. Били обявени за пазители на правата вяра, по-могъщи от губернатори. Един духовен елит от свети мъже, отрупани с дарове и благоволения, на които никой друг нямал право. Нищо чудно, че от този момент нататък много младежи изпитали внезапно влечение към свещеническото призвание.