Малтийска следа

Полукс гледаше през прозореца. Слънцето бе изгряло над Южна Италия, докато самолетът снижаваше към летището. След като прочете двата пергамента, превеждайки си наум, той прегледа по-подробно съдържанието на флашката и запомни много от срамните тайни на кардиналите. При първия удобен случай щеше да започне да използва наученото. За разлика от Кастор той не познаваше лично тези хора, но щеше да се преструва.

В далечината той видя купола на „Свети Петър“, огрян от изгряващото слънце. Впечатляваща гледка, дори от километри. С право бе смятан за най-знаменитото произведение на ренесансовата архитектура. И макар да не беше нито център на енория, нито катедрален храм, базиликата си бе спечелила световна слава като най-великото светилище на християнството.

Един ден същото би могло да се каже и за Кастор Гало. Неизвестният кардинал, издигнал се до велик папа. Колко иронично, че дори след пълното преобразяване той все още зависеше от Кастор за окончателния си успех! Но поне сега изцяло владееше положението. Какъв ли папа щеше да бъде? Трудно бе да се каже. Той не вярваше в нищо и не се интересуваше от религията освен като инструмент за лично облагодетелстване. Слава богу, бе изучавал Църквата в детайли и се бе вслушвал в безбройните налудничави тиради на Кастор. Беше готов за лидер. И скоро щеше да стане. Понеже беше целеустремен прагматик.

Константиновият дар му бе отворил очите като идеална рецепта за религия. Първо, изработване на стройна доктрина, наречена „Нов завет“, с подбрани евангелия, насочени към маса от вярващи в нещо универсално и непреходно. Точно както бяха постъпили епископите в Никея. След това — обявяване на всички останали религиозни вярвания за еретични и недостойни за внимание и отлъчване на отказващите да повярват в новата доктрина. А за да се подсили догмата — въвеждане на понятие за грях, който, ако не бъде опростен, обрича душата на вечно проклятие в пламъците на ада. Нищо че в Стария завет не се споменава нищо подобно. Достатъчно е да го измислим за Новия, след което да го използваме с цел насаждане на лоялност и покорство.

Най-бързият начин за спечелване доверието на миряните е да се обяви, че всеки човек се ражда в грях, унаследен като възмездие за грехопадението на Адам. За да се пречисти от този първороден грях, индивидът трябва да се подложи на свето кръщене, каквото може да извърши само ръкоположен от Църквата свещеник. Който не се освободи от греха, се обрича на вечни мъки в ада. За да държи хората в доживотно подчинение, Църквата трябва да измисли още свещени тайнства. Свето причастие за децата. Миропомазване при навлизане в пубертета. Църковен брак. Последно причастие за умиращите. Тотален контрол от люлката до гроба върху всички аспекти на човешкия живот, като всяко важно събитие преминава при спазване на църковната доктрина. Междувременно свещеното тайнство на изповедта позволява временно пречистване от греховете и избягване на ада. Като опрощението на греха, разбира се, идва от един-единствен източник. Църквата.

Ако даден индивид, група или народ, или който и да било се надигне срещу статуквото, подобно несъгласие трябва да се изкоренява и наказва по най-безмилостния възможен начин, включително чрез изтезания, екзекуции и геноцид.

Ако времената изискват промяна, нека тя се извърши. Всички учения да се адаптират според нуждите. Както и става. Неведнъж. Като се започне от Никейския и се продължи с останалите общоцърковни събори и безбройните папски укази. Промяната е нещо добро, стига да не става прекалено бързо, бе предупредил Константин.

За да се предопредели изходът от всеки дебат, папата да се обяви за непогрешим, за неспособен на грях. Това определено му допадаше. Но дори да сгреши, за това да се обвини дяволът. Още едно от творенията на Новия завет. Измисленият архивраг, върху който да се стоварват всички вини. Благочестивите миряни трябва да вярват, че вслушването в гласа на дявола им осигурява еднопосочен билет за ада.

Каква идеална самовъзпроизвеждаща се концепция. При това никой, до появата на Мартин Лутер през XVI в., не бе дръзнал да я оспори.

Дори първите думи на тъй наречената Господня молитва си бяха чисто лицемерие.

Отче наш, който си на небето…

Какво небе? В Стария завет не се споменаваше такова място. То съществуваше само защото бащите на Църквата бяха държали да се отличават от евреите. Затова бяха поставили своя Бог на небето. Освен това, ако бяха казали на народа, че Божието царство е във всеки един от тях, както пишеше в Библията, нямаше да мине много време, преди дори неграмотните да разберат, че от Църквата няма нужда.

Каква страхотна концепция! Толкова ефективно замислена и изпълнена, че дори днес, векове по-късно, малцина си даваха сметка откъде започва всичко. Което правеше Константиновият дар чиста отрова.