Малтийска следа

Полукс гледаше възхитено одеждите, сложени върху леглото. Дългото расо, късата пелерина, която се носеше отгоре, кръглата копринена шапчица, покриваща само темето, и четириъгълната кардиналска шапка с помпон — всичките в аленочервено, символизиращо кръвта, която кардиналът уж бил готов да пролее за вярата си. Имаше и роба в традиционно бяло, като неговата беше с проста дантела, обозначаваща липсата на заеман официален пост или епархия. Останалите кардинали носеха роби с по-сложни мотиви, приготвени от съответните конгрегации. Но всичките в бяло. Той вече носеше кардиналския си пръстен, но на леглото беше поставено и разпятие на златна верига. Асистентът на Кастор, когото познаваше от преди, като Полукс, не проявяваше никакво колебание, убеден, че насреща му стои лично кардиналът.

— Всичко ли е наред? — попита младият свещеник на италиански.

Той вдигна поглед от леглото.

— Да. Перфектно.

Спалнята беше олицетворение на спартанска простота. Легло, нощно шкафче и дървено разпятие върху кремавата стена. В единия ъгъл имаше закачалка, а подът беше от полиран паркет, без килим. Дневната беше също толкова семпло обзаведена: маса, три стола и една конзолна масичка. Нищо по стените. Нищо на пода, който също беше от паркет. И в двете стаи се усещаше лека миризма на мъжка пот.

— Преоблечете се бързо — каза асистентът. — Програмата е натоварена. Литургията в „Свети Петър“ започва след по-малко от час. След това, противно на обичайното, кардиналите ще отидат направо в Паолинската капела, откъдето ще започне процесията към Сикстинската.

Пергаментите бяха прибрани на сигурно място в реликвария, който се намираше в пътната му чанта, междувременно внесена в стаята. Щяха засега да си останат там. Константиновият дар може би щеше да потрябва по-късно, когато всички се завърнеха по стаите си за през нощта. Лаптопът му също беше в чантата, а флашката — в джоба, откъдето нямаше да я вади цял ден. Тя щеше да му влезе в работа вечерта.

— А сега ме оставете — каза той.

Асистентът се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Полукс стоеше и гледаше алените одежди. Кардинал! Някога титла, давана на вторите синове и личните изповедници на амбициозни монарси, сега с нея най-често се удостояваха членове на Курията. Подобен пост също не се споменаваше никъде в Библията, нито в учението Христово. Беше изцяло измислен от Църквата. Идваше от латинската дума cardo. Ключ. Защото кардиналите държаха ключа към Престола на свети Петър. Както днес.

Той се усмихна. Време бе да завърши трансформацията си.

66

Люк се върна в помещението с гувата. Входната врата зееше разбита. Според Малоун сградата била собственост на малтийските рицари, които щели да бъдат информирани за ситуацията след пристигането му в Рим. Люк се надяваше да не му представят сметка за причинените щети.

Може би трябваше да се чувства засегнат, че Малоун отново е поел водещата роля, след като Стефани го бе изпратила във Ватикана, докато той трябваше да се разправя с трупове в тази дупка. Но не й се сърдеше. Люк беше екипен играч. Стефани му бе наредила да бъде тук и той щеше да свърши каквото му бе възложено. Малоун щеше да се оправи и сам в Рим и заедно щяха да изпълнят мисията. Това беше важното.

Добре го бе казал Хари Труман: Изумително е колко може да постигнеш, ако не ти пука чии са заслугите.

Люк беше застанал на ръба и се взираше надолу в черната яма. Въжето беше все така вързано за стълба и се виеше като змия към дъното. Той го сграбчи с две ръце, опря се с крака на стената и без усилие се спусна долу. Когато очите му започнаха да се адаптират към тъмнината, се огледа наоколо.

Трупове нямаше. Нито лопата. Къде ли бяха изчезнали? Той не беше видял никого, отвън нямаше други паркирани коли. Но там, където с Малоун бяха копали същата сутрин, земята изглеждаше рохкава върху по-голям участък, обхващащ почти целия под. Някой бе копал след тях. Горе, на оскъдната светлина, се мерна движеща се сянка. В главата на Люк задрънчаха алармени звънци. Той започна да се издърпва нагоре по въжето, като се запъваше с крака за грапавата стена. Когато главата му се подаде над ръба, видя мъжка фигура с гръб към него. Режеше с нож въжето.

По дяволите!

Конопът изпращя. Пръстите на лявата му ръка се стрелнаха нагоре и се вкопчиха в коравата земя, едва издържайки тежестта на тялото му. Люк чу приближаващи се стъпки. Набра се нагоре и видя Кевин Хан с нож в ръка, с който в този момент замахваше към пръстите му.

Мамка му!

Люк се извъртя във въздуха и сграбчи ръба на ямата с дясната си ръка, като се пусна с лявата. Ножът се заби в отъпканата пръст. Пръстите на дясната му ръка го боляха. Хан издърпа ножа от земята и замахна за пореден удар, но Люк постави двете си длани върху пода и се набра нагоре, като успя да преметне през ръба и единия си крак, а същевременно лявата му ръка се стрелна напред, сграбчи Хан за глезена и го събори по гръб.