Малтийска следа

Полукс се облегна назад в коженото кресло, събра върховете на пръстите си и опря брадичка в допирната точка на двата палеца, опитвайки се да овладее надигащото се в него нетърпение. Очите му пареха. Нервите му пищяха. Винаги имаше риск от провал. Елемент на случайност. Опасност от грешка. Това би било катастрофа с оглед на греховете, които бе сторил. Слава богу, той беше предпазлив човек. Винаги.

Отвън слънцето се бе подало над източния хоризонт. Новият ден бе настъпил. Ако всичко вървеше по план… До утре вечер или най-късно до вдругиден той щеше да бъде папа.

64

Малоун гледаше нагоре към Люк Даниълс. Който се усмихваше. Както и можеше да се очаква от него.

— Май яко си се набутал — каза Люк.

— Може и така да се каже. Сам съм си виновен, но от това не ми става по-леко.

Той вече бе огледал дъното на ямата, като си светеше с телефона. Сигнал нямаше. Което не беше чудно предвид количеството скала наоколо. Двата трупа бяха паднали един върху друг, а лопатата — малко встрани. А както бе подозирал, един участък от пода изглеждаше прясно разкопан и след това заринат — цветът и плътността на почвата бяха различни. Но това се нуждаеше от по-подробно изследване.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита Люк отгоре.

— Не знаех. Но допусках, че в един момент ще говориш или със Стефани, или с уредника на катедралата и единият или другият ще те насочи накъде съм тръгнал. Стефани ми каза за Лора Прайс и какво си направил.

— Ведомството искаше Полукс Гало мъртъв. Имаш ли представа защо?

— Всъщност имам няколко теории по въпроса. Видя ли някой да си тръгва от тук?

— Един мъж — отвърна Люк. — Носеше пътна чанта и сгъваем стол. Но беше далече и не видях кой е.

— Допускам, че е тръгнал за летището и от там за Рим.

— Значи кардиналът?

Малоун огледа зловещата сцена пред себе си, полузакрита от мрака. После посегна към лопатата.

— Там някъде има въже — каза той. — Слез по него.

Люк го послуша и спусна въжето през ръба в зиналата пред краката му черна яма. Не че изгаряше от нетърпение да се озове в поредна дупка в земята, но си каза, че Малоун сигурно има причина да иска това от него.

— Тук е доста пренаселено, не смяташ ли? — каза той, като видя двата трупа на дъното.

— Да ги отместим встрани. Интересува ни това, което е под тях.

Те издърпаха труповете настрана. Малоун извади телефона си и включи фенерчето. Люк видя, че пръстта под тях е рохкава.

— Някой е копал? — попита той.

— Така изглежда.

Малоун коленичи и заразравя почвата с лопатата.

— Какво мислиш, че има отдолу?

— Не „какво“. Кой.

— Какво става тук?

Малоун продължаваше да копае.

— Когато бях дете, една нощ с група приятели си бяхме направили бивак в гората. Аз бях най-малкият, на десет, и тогава за пръв път спах под открито небе. След като вдигнахме палатките и вечеряхме, останалите ме заведоха до една тъмна поляна и ми дадоха калъфка от възглавница. Казаха ми, че в полето имало лалугери, които излизали през нощта да си търсят храна. Били страхотни на вкус, месото им било като пилешко или пуешко. Искаха да хванат един и да го опекат, затова ме научиха да квича като лалугер, адски смешен и противен звук. Казаха ми да се оглеждам и да квича, и като дотича лалугер, да го захлупя с калъфката от възглавница. После ме оставиха сам в тъмното, като ми казаха, че ще подкарат лалугерите към мен, за да станело по-лесно. Аз се хванах като пълен глупак и останах насред поляната да издавам този идиотски звук и да чакам лалугера, докато те ме гледали иззад дърветата и изпокапали от смях.

Люк се изсмя.

— Звучи ми като нещо, на което и аз бих повярвал. И колко лалугера хвана?

— Знаеш отговора. Те ме бяха изпързаляли. Както и сега. Знаеш ли какво правя тук? Ловя лалугери.

Той спря да копае.

— Напипах нещо.

Люк се приближи и двамата започнаха да разчистват пръстта.

— Мъжът, който си е тръгнал от тук, е бил Полукс Гало — каза Малоун. — Той застреля тези двамата, без да му мигне окото, след като ги накара да се молят заедно. Не подозираше, че съм тук долу. Ако знаеше, щеше да застреля и мен. Но аз съобразително си мълчах.

Изпод пръстта се показа човешка кожа. Гръден кош. Разчистиха още малко, докато се появи лицето. Кастор Гало.

— Единственото логично обяснение — каза Малоун — е, че Полукс ще се пробва да стане папа. Ще се представи за брат си. Аз го видях. Беше се променил физически. Подстриган. Избръснат. Сега е кардинал.

— Доста дръзко, трябва да му признаем.

— Чух, че и ти си имал интересна нощ — каза Малоун. — Потопил си яхта. Елиминирал си четирима мъже.

Той замълча. Премисляше нещо.

— Какво има?

— Гало няма представа, че го дебнем. Ти си го видял да излиза. Имаше ли вид да бърза?

— Не, ни най-малко.

— Това означава, че имаме предимство. Той смята, че теренът е чист, а нас вече ни няма. За него сме невидими.

Малоун започна да зарива ямата.

— Трябва да оставим всичко, както е било, за да не се досети някой, че сме идвали тук.

Люк го посочи с пръст, припомняйки си нещо.

— Ти обичаш да се правиш на труп.

— Има си своите предимства.