Малтийска следа

Но въпреки всички тези привилегии още петстотин години Църквата едва кретала. След смъртта на Константин наследниците му съсипали империята. Тя се разцепила на две, като източната част се нарекла Византия, а западната запазила предишното име, Римска. Разцепило се и християнството. И макар да имало разпръснати епископи из цяла Европа, Африка и Азия, свещенослужителят в Рим, започнал да налага властта си над западната част на империята, да се счита за нещо повече от останалите, да твърди, че е пряк потомък на свети Петър и да се нарича с езическа титла.

Pontifex Maximus. Върховен понтифекс.

Към Коледа на 800 г. след Христа Църквата била готова за разширение. Това се случило в Рим: Карл Велики коленичил в молитвена поза, а папа Лъв III поставил императорската корона върху главата му, след което помазал краката на новия император. Историците обичат да казват, че цялото събитие е станало спонтанно. Нищо подобно. Всичко било планирано. Християнският владетел нямало как да бъде бог. Това намирисвало на езичество. Но можел да бъде богоизбран, превръщайки се във връзката между небето и земята. С един умел замах кралят на франките станал първият император на Свещената римска империя, а Църквата се превърнала в средството, чрез което всякакви претенции за трона придобивали легитимност.

Класическа ситуация, при която всички печелели. И която променила света. Цяла Европа, без една незначителна нейна част, в крайна сметка попаднала под властта на императора. Католическата църква се очертала като доминиращата сила в световните дела за следващите осемстотин години. Тя системно заличавала и заменяла всякакви конкуриращи се с нея алтернативни вероизповедания, унищожавала всякакви съперничещи й религии. Умъртвила жаждата за знания, преследвала мистици и еретици и принуждавала всичко живо по пътя си да се покръства. Същевременно отнела на членовете си правото да вярват в пророчества, сънища, видения, призраци, превъплъщения, медитация и лечителство. Поела пълен контрол върху ежедневието на паството си, позовавайки се на дадената й от Бог власт да управлява, при което доминирала всеки аспект от живота на вярващия. Задушаваща хватка.

За да поддържа особения статут на армията си от духовници, Църквата измислила свещеното тайнство на ръкополагането, ползващо за образец римския обичай на назначаване на мъже на високи длъжности в държавната администрация. Никой не се сетил да възрази, че в Новия завет никъде не се споменава за избирателно проповядване, нито пък че правото да кръщават нови души принадлежи единствено на ръкоположените. Личния контакт с Бог, който Библията предоставяла, бил заменен със строги църковни правила.

А сега Полукс вече знаеше откъде е тръгнало всичко това. От Константиновия дар. Нищо чудно, че Църквата държеше този документ никога да не види бял свят. Какъв по-бърз начин да загуби властта си от това цялата християнска религия да бъде разобличена като илюзия. Ако хората научеха, че нищо от така наречената църковна доктрина няма божествен произход, че всичко е създадено от човека в негова изгода, това би било катастрофа. Целият страх от Църквата щеше да се изпари. Цялото тайнство да се разпръсне. Ирационалността да се замени с разум.

Той гледаше двата листа в ръцете си. Миналото се бе върнало в настоящето. Какво ли щеше да си помисли съвременният свят за Константиновия дар? Отличен въпрос.

В древни времена Църквата бе разчитала на невежество и страх. Съвремието изискваше много повече. Образованието вече не беше привилегия на малцина. Телевизията, радиото и интернет владееха мислите на хората. Какво би си помислил съвременният свят, ако научеше, че един римски император отпреди хиляда и седемстотин години е положил основите на нова религия, за да бъде в крайна сметка използвана от прелати с цел държане на вярващите в покорство и възпроизвеждане на собствената й важност? Никаква божествена намеса. Никакви небесни влияния. Никакво общение с Бог. Просто една група мъже, които са обичали луксозния живот и властта.

Подобно разкритие едва ли щеше да бъде посрещнато с овации. Но дали щеше да е фатално? Трудно бе да се каже.

Без съмнение в един свят, където религията отмираше, а доверието в институциите на властта се стопяваше, където хората напускаха Църквата много по-бързо, отколкото на тяхно място идваха нови, от подобно разобличаване не би произтекло нищо добро. Кастор бе преценил, че това ще е достатъчно, за да упражни натиск върху някои ключови кардинали да подкрепят кандидатурата му. Това бе сработвало през Средновековието при много различни папи, повечето от които безнравствени и покварени. Бе сработило и през 30-те години на XX в. при двама, носещи името Пий, изправени пред един несигурен свят, който в крайна сметка бе погълнат от война. Дали щеше да сработи отново? Може би. Или не.

Но със сигурност нямаше да донесе полза. Слава богу, че сега имаше флашката на Спаня, пълна с инкриминираща информация за важни кардинали. Тя определено щеше да свърши работа.

Самолетът започна да се снижава.