Малтийска следа

Публичната част от конклава бе приключила и всички служебни лица отвъд мраморната решетка — фотографи, дошли да заснемат клетвата, чиновници от службите на Ватикана, както и всякакви архиепископи, свещеници и монсеньори, участвали в подготовката на събитието — си тръгнаха. След което високите дървени порти се затвориха за фотоапаратите и бяха залостени отвътре. В предишни векове практиката била обратната. По онова време кардиналите били далеч по-малобройни, всеки глас тежал много повече и усилвал ефекта от корупцията. Конклавите продължавали понякога с месеци, дори с години. Пазарлъците между електорите били всичко друго, но не и дискретни. Докато накрая, през 1274 г., папа Григорий X не разпоредил да бъдат заключвани в усамотение и дажбите им храна да бъдат строго ограничени, докато стигнат до консенсус. Едва ли е нужно да се казва, че оттогава нещата започнали да се случват по-бързо.

Сегашният конклав също щеше да бъде кратък. В най-добрия случай, два дни. Изборът му трябваше да се разглежда като плод на Божествено вдъхновение, тъй като репутацията на Кастор едва ли можеше да мине за papabile. Той се запита дали някой от прегрешилите кардинали би оказал съпротива. Може би. Но Полукс щеше да им обясни, че службата им ще завърши безславно, вероятно дори зад решетките, а световните медии ще научат точно с какви опущения са заслужили наказанието си от новоизбрания папа. Така че защо да нямат приятел на Светия престол? Макар и такъв, който ги изнудва. Но все пак приятел.

Всеки от тях разбираше рисковете, които бе поел, нарушавайки не само Божия закон, но и законите на която и да било цивилизована държава. Последното нещо, което биха желали, бе да бъдат публично разкрити, но ако предпочитаха това, той щеше да им го даде. Вместо папа щеше да стане Божият будител. Това щеше да стори чудеса за опетнения образ на Кастор Гало. Но той се съмняваше, че ще се стигне дотам.

От тях се искаше просто един глас, подаден тайно, от който можеха да се отрекат после, ако толкова държаха, и всичко щеше да си остане постарому. Ако не друго, кардиналите бяха практични хора.

Вратите на Сикстинската капела бяха затворени и заключени. Конклавът бе започнал. След още една проповед щеше да се пристъпи към първото гласуване. Пред него на застланата с покривка масичка имаше няколко молива, лист хартия, на който да си записва резултата от всеки вот, екземпляр от Ordo Rituum — сборника от правила за провеждане на конклава, както и пачка бюлетини, на всяка от които бяха отпечатани думите ELIGO IN SUMMUM PONTIFICEM. Избирам Върховния понтифекс.

Полукс възнамеряваше да напише собственото си име на първата бюлетина. Никой друг нямаше да посочи него. И никой нямаше да си помисли нищо лошо, тъй като мнозина щяха да гласуват или за себе си, или за някой приятел. В съвременната епоха нито един папа не бе събирал две трети от гласовете на първи тур. Вероятно с това се целеше да не се поддават на смъртния грях гордост. Но поне името му щеше да се включи в надпреварата.

А още преди свечеряване няколко от мъжете около него щяха да разберат важността на този факт.

69

Малоун следваше кардинал Стам, който крачеше към Сикстинската капела. Влязоха в помещение, наречено Sala Regia, Кралската зала. Обширен салон за аудиенции, в който някога императори и крале бяха приемали посетители; стените му бяха украсени с не по-малко величествени стенописи. Той обърна внимание на латинските заглавия под тях. „Завръщането на папа Григорий XI от Авиньон“. „Битката при Лепанто“. „Помирението между папа Александър III и Фридрих Барбароса“. Всяко от тези изображения отразяваше съществен момент от историята на Църквата. И солидна доза суета. Това бяха стените на славата.

Отгоре имаше елегантно извит таван, изографисан със сложни папски гербове и библейски фигури. Като всичко останало във Ватикана, и тук цветовете и стилът по-скоро провокираха, отколкото успокояваха сетивата. В отсрещния край на салона беше входът за прочутата Паолинска капела. В средата на една от дългите стени имаше висока двукрила врата, охранявана от двама швейцарски гвардейци с техните характерни костюми на сини, оранжеви и червени райета.

Входът към Сикстинската капела беше затворен. Високият таван отразяваше като ехо приглушените разговори на петдесетината души, които се движеха привидно безцелно по мраморния под. Свещеници, епископи, но най-вече мъже с костюми и вратовръзки. Някои държаха фотоапарати и имаха окачени на шиите си журналистически баджове.

— Закъсняхме — каза Стам. — Дайте ми минута.

Той се отправи с бърза крачка към групичка костюмирани.

— Не можем да оставим нещата така — каза Малоун на Стефани.

— За жалост, това е проблем на Ватикана.

— Полукс Гало се опита да убие Люк. Което е наш проблем.

— Това е спекулация.

— Която може да се окаже достатъчна.

Стефани посочи с ръка залата.

— Онези двама часовои едва ли ще се впечатлят от нашата юрисдикция. А наоколо гъмжи от въоръжена охрана, готова да реагира на всякакви натрапници.