Малтийска следа

Наполеон се загледа отново в стените на двореца. От славното наследство не бе останало нищо. В ехтящите зали и коридори витаеше мрачна атмосфера на запуснатост. Какво ли се бе случило с всички тези Велики магистри? Малцината избраници, чиято власт някога бе граничила с абсолютизъм. Живеели като крале, носели корони, приемали чужди посланици и изпращали свои в кралските дворове. Държали на служба рояци капелани и лични лекари, десетки слуги, пазачи на дивеч, соколари, барабанчици, тръбачи, лакеи, коняри, пажове, перукери, навивани на часовници, дори ловци на плъхове. Разполагали с бездънни хазни. Папи и императори бяха изпълнявали капризите им.

Но това бе минало.

С отслабването на заплахата от източните неверници рицарите бяха станали ненужни. Отдали се бяха на пиянство и дуели помежду си, а от някогашната им дисциплина не бе останало нищо. Германската и италианската балия се бяха разпаднали. Много от останалите бяха обречени. Една някога велика институция се бе превърнала просто в източник на издръжка за млади безделници от определени привилегировани фамилии. Нещо повече: революциите в Европа, и особено френската, бяха оставили рицарите с вързани ръце, намалявайки приходите им с близо две трети.

А сега всичко, което бяха имали, принадлежеше на Франция.

Той чу стъпки и се обърна. Един от адютантите му пристъпваше с маршова стъпка по широкия коридор; тракането на токовете му отекваше от мраморните стени. Наполеон знаеше какво се иска от него. Очакваха го в Залата на Върховния съвет.

Мъжът кимна и го поведе напред през лабиринта от коридори и зали с голи стени; всички картини и тапети вече бяха пренесени от войниците му на флагманския кораб заедно с останалите трофеи. Хората му бяха плячкосали Валета и останалите селища на острова, грабейки рицарски доспехи, сребърни хирургически инструменти, комплекти фигури за шах от слонова кост, мебели, ковчежета с пари, златни кюлчета. Не бяха пощадени дори безценният меч и кама на Дьо Балет, подарени на отдавна покойния Велик магистър от краля на Испания като награда за храбростта му по време на Великата обсада.

Наполеон беше прибрал всичко. Корабът му — „Л’Ориент“ — се пръскаше по шевовете от плячка. Но не беше открил онова, заради което всъщност бе дошъл. Нещото, което би могло да се окаже по-ценно от всичкото злато и сребро на света.