Малтийска следа

— Наполеон е дошъл в Малта, за да издири тази безценна реликва на хоспиталиерите — каза Чатърджи. — Онзи рицар с прикованите към масата длани отказал да му разкрие каквото и да било. Чел съм за такъв героизъм в старите книги. Онези, които се търкалят по тавани и мазета, забравени от времето, и никой не може да каже дали са истина или измислица. Накрая Наполеон го пронизал в гърдите, като оставил сърцето му да бие, докато подът на Залата на Върховния съвет се облива в кръв.

— Което означава, че не е научил нищо.

— Да съм казал това?

Отговорът заинтригува Кастор.

— Искате да кажете, че можем да я открием?

Чатърджи се ухили.

— Трябва да тръгваме.

— Къде отиваме?

— Един човек иска да разговаря с вас.

— Мислех, че вие сте този, който иска да ме види.

— Никога не съм казвал такова нещо. Това са си ваши предположения. Един съвет, който ще ви бъде от полза в следващите няколко часа. Никога нищо не предполагайте.

12

Малоун влезе в хотел „Четири сезона“ в Милано, след като бе изминал петдесетината километра на юг от Комо за малко повече от час.

Наближаваше един по обед. Той още не можеше да се опомни след загубата на документите. Не беше в стила му да се проваля.

Преди да излети предишния ден от Копенхаген, Малоун бе прочел някои неща по въпроса. Повечето източници бяха единодушни, че каквато и кореспонденция да е имало между Чърчил и Мусолини, тя е отразявала стремежа на Чърчил да осуети или да развали съюза на Италия с Германия. След завладяването на Етиопия през 1936 г. Мусолини открито се бе опитвал да спечели Великобритания за приятел. Той изпитвал неприязън към Хитлер и не желаел Европа да попадне под диктата на Германия. Но британците бяха решили, че умилостивяването на Хитлер и противодействието на Мусолини са по-мъдрата линия на поведение, и бяха отблъснали ухажванията му. Едва през 1938 г. Великобритания капитулира. Но тогава вече бе късно — Италия бе на страната на Хитлер.

Историческите източници изобилстваха със спекулации какво биха могли да са си писали Чърчил и Мусолини. За жалост, Малоун не бе успял да прочете нито едно от писмата в чантата. Възнамеряваше да стори това в хотела в Менаджо, макар че британците настойчиво го бяха помолили да овладее любопитството си.

Но какво гласеше онази сентенция за най-добре измислените планове?

Той бе успял да смени гумата с малкото резервно колело в багажника и да се добере до града без повече инциденти. Там мъжът, който го бе наел, го очакваше в един изискан слънчев ресторант с изглед към вътрешен двор. Сър Джеймс Грант работеше за МИ-6, легендарното външно разузнаване на Великобритания. До вчера Малоун не го бе срещал, дори не бе чувал за Грант, който се оказа елегантен джентълмен с изискани обноски на възраст около петдесет и пет, с черни очи и с онзи безизразен поглед, характерен за професионалните шпиони. Той забеляза, че британецът е облечен със същия тъмносин вълнен костюм с жилетка, с който беше и вчера. Малоун му се бе обадил предварително, за да му каже, че пътува към Милано с интересна история, като го бе уведомил и за двата трупа във вилата.

Хотелът беше впечатляващ — някогашен манастир, разположен в квартала с луксозни бутици на Милано. Очевидно командировъчните в британското разузнаване бяха доста по-щедри, отколкото в Министерството на правосъдието на САЩ. Той влезе в ресторанта, седна на масата срещу Грант и му разказа за случилото се.

Когато чу за мечката, англичанинът се разсмя.

— Това е новост. От двайсет години съм в професията и никога досега мой агент не се беше натъквал на мечка.

— Чантата от истинска слонска кожа ли е?

— Говори се, че Мусолини лично бил застрелял животното. Според вас колко страници с документи имаше вътре?

— Петдесетина. Но само единайсет писма. Съжалявам, че ги изгубих. Който и да е бил там, много е държал да грабне чантата.

— След като ми се обадихте, изпратих един от хората ми да огледа на място. Открил е вътре трупа, както ми го описахте; изглежда, че е на пазача на вилата. Открил е и убития мъж на горния етаж. Застрелян с два куршума и с разрязана ръка. Моят човек казва, че е било ужасна гледка. След което открил собственика, провесен от едно дърво в гората северно от вилата. — Грант замълча, после добави: — С вързани отзад на гърба ръце, изкълчени рамене и куршум в главата.

Малоун се облегна назад.

— А успяхте ли да идентифицирате убития, който ме нападна?

— Още не. Отпечатъците му не фигурират никъде. Което е, меко казано, необичайно. Но ще разберем кой е. — Грант посочи чинията на масата. — Моля ви, хапнете нещо. Поръчах ги, ако случайно сте гладен.

Малоун усети това като намек да сменят темата. Стефани Нел ползваше същата тактика. Но тъй като наистина беше гладен, той си взе два кроасана. Покрай масата им с плавна стъпка мина сервитьор и Малоун си поръча чаша портокалов сок.

— Прясно изстискан ли? — попита сервитьорът.

— Разбира се!

Малоун се усмихна. Покрай майка си, която го бе възпитала в трезвеност, той не близваше нито алкохол, нито дори кафе. Но един фреш от онези тръпчиви ароматни испански портокали? Какво по-хубаво от това?