Малтийска следа

— Те се свързаха с нас и настойчиво поискаха да говорят с мен. Под претекст, че мои братя рицари били някак си замесени в случилото се с вас тази сутрин на езерото Комо. Нападение, обир. Казах на сър Джеймс Грант, че греши.

Но това бе лъжа. Твърде много неща просто не се връзваха. Или по-точно, връзваха се по начин, който не вещаеше нищо добро. Малоун отново се бе озовал във вихъра на съдбоносни обстоятелства изцяло извън неговия контрол, от които зависеше животът му. Една част от него ненавиждаше такива конфликти, докато друга жадуваше за тях. Удар и контраудар. Всичко беше част от играта. От която той се бе оттеглил, защото му бе омръзнало да я играе. Не съвсем.

Той се приближи до една от масите и през стъкления похлупак огледа експоната: евангелие от XIII в. с изкусно резбована дървена корица и подвързия от марокен. Като нищо можеше да се продаде за няколкостотин хиляди долара. Докато очите му бяха приковани в експоната, започна да се подготвя. Като агент на отряд „Магелан“ повечето си грешки бе правил, когато разполагаше с твърде много време за мислене. Действай. Реагирай. Парирай. Няма значение какво. Просто направи нещо.

— Къде са те? — попита той, продължавайки да се взира в древното евангелие с потъмняла от времето корица, изпъстрена с фина паяжина от пукнатини като нереставриран Рембранд.

Гало знаеше какво точно има предвид и направи знак с ръка. Един от братята в кафяви роби отиде до другия край на съседния ред маси и вдигна от пода чантата от слонска кожа. Малоун й хвърли бегъл поглед, после продължи да разглежда експонатите на масата пред себе си, като се приближаваше незабелязано до другия монах в кафява роба.

— Кой застреля мъжа във вилата? — попита той Гало.

— Какво значение има? Той не се справи със задачата си.

— Задачата му не е била да ме убие или да бъде заловен. Не. Искали сте британците да знаят, че сте там.

— Точно така и, слава богу, пръстенът ви доведе право при мен.

— Както и обстоятелството, че бяхте обесили мъж за ръцете, извити отзад на гърба.

— Сарацините в Светите земи са знаели за този вид екзекуция и са се парализирали от страх, че може да им се случи.

Доста дръзко признание — очевидно Гало беше убеден, че изцяло владее ситуацията. Малоун отново насочи вниманието си към експонатите на масата.

— Тези ръкописи са впечатляващи.

— Казах си, че като антиквар няма как да не оцените колекцията ни.

— Оценявам я. А защо писмата на Чърчил и Мусолини са толкова важни за вас?

— Те са средство за постигане на определена цел.

Имаше само две логични обяснения. Или Джеймс Грант нямаше представа какво се върши и го бе изпратил, за да провери. Или пък имаше представа и го бе изпратил, за да не се върне жив.

Той се спря на второто. От което произтичаше и следващият му ход. Обектът вече беше на около метър и двайсет; в неподвижния му безизразен поглед се четеше мрачно предупреждение. Малоун се спря, за да се наслади на поредния безценен ръкопис под стъклен похлупак. Онова, което предстоеше да направи, му беше противно. Но нямаше избор.

Пистолетът на Гало под сакото му беше по-лесен за достигане, отколкото онези под робите на двамата монаси.

Всичко се разви за броени секунди: давайки си вид, че се любува на ръкописа, той грабна тежкия стъклен похлупак и го запрати по Гало. Същевременно лявата му ръка описа широка дъга назад към лицето на брата, застанал до него; последвана от лакът в бъбреците. Младият мъж се преви.

Малоун използва момента, за да повдигне робата му и да сграбчи пистолета. После го удари с коляно в лицето, с което го просна по гръб. Похлупакът бе улучил Гало, но той бе успял да го отблъсне с ръце към твърдия под, където дебелото стъкло се пръсна на парчета. Другият брат в това време посягаше към пистолета си. Също и Гало.

Малоун изстреля по тях два куршума. И двамата мъже залегнаха зад масите. Той откри огън по стъклените глобуси над главите им; посипаха се искри и стъкла, разнесе се дим. Гало се опитваше да се изправи на крака и Малоун отново стреля по него, но куршумът рикошира от повърхността на масата. Със следващия изстрел той пръсна още едно от осветителните тела; нов дъжд от искри и стъкла, примесен с дим, се посипа от тавана.

Дали беше достатъчно?

Чу се пронизителен вой на сирена и бликна вода; противопожарната система се бе задействала от дима. Той прекатури масата пред себе си; експонатите се разпиляха по мокрия под, а стъклените им похлупаци се пръснаха на парчета. Плътният дъбов плот сега щеше да му служи за прикритие срещу куршумите на Гало и останалите, които можеха да стрелят по него между краката на масите. Можеше дори да се опита да си пробие път до изхода. Малоун се просна на пода и се претърколи по покрития с плочки под, по който тук-там се бяха образували локви вода. Гало със сигурност щеше да отгатне намеренията му и да смени позицията си, но щеше да загуби няколко ценни секунди. От които Малоун трябваше да се възползва максимално.