Малтийска следа

След още няколко минути ходене пеша те се озоваха на оживената улица „Република“, която започваше от южната порта, минаваше покрай площад „Свобода“ и стигаше до крепостните стени и морския бряг. Цялото пространство около тях беше завладяно от непроходими човешки тълпи, несъмнено слезли от круизните кораби, които бе видял по-рано. Разбира се, коли не се виждаха, бяха забранени. Напористият вятър отнасяше далече спарената миризма на наблъскани едно в друго човешки тела. Магазините и ресторантите, редуващи се като заешки дупки по улицата, въртяха оживена търговия. Катедралата и дворецът на Великия магистър бяха затворени, но по павираните площади наоколо гъмжеше от посетители. Валета определено оправдаваше славата си на популярна туристическа дестинация.

— Къде отиваме? — попита Люк.

Но тя не отговори. Вместо това се гмурнаха в човешкото море. Сред което той забеляза трима униформени полицаи на моторизирани тротинетки, както и това, че погледът на единия от тримата се спря върху тях малко по-дълго, отколкото бе нужно. Може би щеше да отмине случилото се като пристъп на параноя, но в този момент служителят на закона извади радиостанция и започна припряно да говори в нея. Погледът на Люк обходи тълпата и видя още един униформен, движещ се пеша, който също гледаше втренчено към тях.

— Виждаш ли това? — попита я той.

— Дотук преброих четирима. Определено ни наблюдават.

Тя беше нащрек, следеше обстановката и това му допадаше. Люк огледа отново тълпата; професионалното му любопитство се бе задействало на високи обороти. Най-близката заплаха беше на петнайсетина метра, но полицаи се виждаха във всички посоки, като им отрязваха пътя към преките на „Република“.

— Ще им се легитимирам и ще се оправя с тях — каза Лора.

Звучеше разумно. Все пак и тя, и те бяха от страната на добрите. Сигурно местните вече бяха идентифицирали и него. Между правоохранителните органи тук сигурно имаше известна враждебност, както и в Щатите, но в крайна сметка всички гледаха да се разбират. Смущаваше го това, че полицаите не бяха направили опит да се приближат. Вместо това ги бяха обградили отвсякъде, държаха ги под око и говореха по радиостанциите си. С кого?

— Стой тук — каза му Лора.

От една пряка на трийсетина метра се появи полицейски автомобил в синьо и бяло с мигащи светлини и бавно си запроправя път през тълпите в пешеходната зона към площада пред катедралата. Колата спря и от предната врата до шофьора слезе мъж. Висок, набит, сравнително възрастен, с гъста посребрена коса и бели бакенбарди, небрежно облечен. Спря се, колкото да се огледа и да подуши въздуха, сякаш знаеше, че някой го наблюдава. След това извади пура от джоба си, отряза края й със златна резачка и я запали, докато продължаваше да преценява обстановката наоколо.

— Изчезвай от тук — прошепна му Лора.

— Познаваш ли го?

— Това е Даниел Спаня. Изчезвай!

Не беше в негов стил да се отказва толкова лесно.

Униформените се приближаваха към тях от различни страни.

Спаня издиша нагоре облак син дим, после посочи с пурата си и извика:

— Госпожо Прайс! Искам двамата с господин Даниълс да дойдете с мен.

— Аз викам „не“ — каза й тихо Люк.

— Аз също.

— По двама? — прошепна той.

— Абсолютно.

Той се обърна, с един скок се озова до по-близкия униформен и го събори с ритник от тротинетката. Вторият се втурна напред, но Люк го изпревари, като го посрещна с рамо в гръдния кош, при което краката на мъжа загубиха опора и той се строполи тежко по гръб на паважа. Зад него Лора не беше толкова убедителна. Когато той погледна, единият от полицаите я бе съборил на земята, докато другият, когото първоначално бе успяла да неутрализира, се надигаше на крака и се включи в задържането й. Можеше да й се притече на помощ, но беше въпрос на секунди и четиримата полицаи да се нахвърлят върху тях, пък и кой знае още колко щяха да пристигнат.

Тя беше права. Единият от двама им трябваше да се спасява. И той гласува за себе си. Промуши се в морето от хора, които се бяха поотдръпнали назад със започването на конфронтацията, и се запровира между тях, разбутвайки ги с лакти, с наведена глава, увеличавайки дистанцията и слоевете човешки тела между себе си и заплахата. Отзад се чуха викове и той хвърли бърз поглед през рамо; двамата, заловили Лора, я бяха изправили на крака и я влачеха към Спаня. Люк се измъкна от тълпите и свърна в една от преките. Никой не го гонеше. Влезе в един вход и извади мобилния си телефон, за да позвъни на пряката линия на Стефани. Когато тя отговори, й разказа за случилото се, включително за последната си дилема.

— Нещата се промениха, Люк. Искам да работиш с Прайс.

— Значи ти си одобрила тази съвместна операция.

— Дадох временно съгласие.

— При нормални обстоятелства щях да се подчиня като доброто войниче, но сега държа да знам какво, по дяволите, става? Тук сякаш съм с вързани очи.