Малтийска следа

— Искахме да ни бъде върнато нещо, откраднато от нас. Надявахме се да го е взел със себе си при бягството си на север.

Малоун вдигна пръстена.

— Нещо такова?

— Да. Един от тези пръстени. Взет от посветен рицар, когото Мусолини бил осъдил на смърт. Ние определено искахме да ни се върне.

Малоун зачака да чуе още, но Гало бе приключил. Затова пробва с нещо по-лесно.

— Искам да знам повече за този пръстен.

— Той е отличителният знак на една секта от наши членове, които се наричат Тайното братство. Водят началото си от кръстоносните походи и времената, когато сме владели Йерусалим, но са били част от Ордена и след преместването ни в Родос и Малта. Покана за членство са получавали само малък брой от най-изявените рицари. Дълго време дори Великите магистри не са били посвещавани в тяхната дейност. Това е така, защото Великите магистри са оцелявали само години, понякога дори месеци. Много от тях са били некадърни или корумпирани. Докато Тайното братство е просъществувало векове, като е останало вярно на дадената клетва. Членовете му са живеели по свои закони, не са се доверявали на никого, използвали са свои методи, спазвали са свои правила и са прилагали свое правосъдие, за да опазват тайните на Ордена. Вярвали са единствено в Бог. На практика обаче завладяването на Малта от Наполеон слага край на тяхното съществуване. Рицарите се пръсват по целия свят, като отнасят и тайните ни. Официално са разформировани след края на Втората световна война.

— И все пак вие, човекът на предната седалка и убитият в Комо все още носите пръстени.

Гало се усмихна. Това очевидно му струваше болезнено усилие.

— По-скоро, заради традицията, господин Малоун. От носталгия по отминалите времена. Ние, хоспиталиерите, ценим миналото. Обичаме да си го припомняме. И за да отговоря на предишния ви въпрос, отвътре на пръстена ми има гравиран малтийски кръст. Но Тайното братство вече не съществува. Нашите пръстени са копия, изработени от римски бижутер. Ако искате, мога да ви дам името и адреса му.

Всичко звучеше правдоподобно и напълно невинно, но нищо около този мъж не беше такова, каквото изглеждаше. Особено дразнещ беше тихият му глас, с който сякаш се опитваше да контролира разговора, да унижи събеседника си и да наложи собственото си превъзходство.

— Вие сте временният лидер на хоспиталиерите, така ли? — попита той.

— Бях посочен за заместник на Великия магистър, след като той бе принуден да се оттегли. Планирахме да проведем избори за титуляр преди две седмици, но смъртта на папата промени всичко. Ще се съберем след конклава, за да излъчим своя нов лидер.

Любопитството му надделя.

— Фамилията ви е Гало. Случайно да имате роднинска връзка с кардинал Гало?

— Той е мой брат.

Колко удобно. От медиите знаеше, че кардиналът бе сял раздори сред хоспиталиерите, довели до отстраняването на Великия магистър. След което за заместник бе назначен брат му. Съвпадение, нали? Той си припомни и какво го бе помолил да провери Джеймс Грант.

— Чувам, че рицарите били почти обсебени от личността на Мусолини.

— Не сме обсебени. Проявяваме по-скоро научен интерес. Но това е личен въпрос, който не обсъждаме с хора извън нашите редици.

Точно отговорът, който Грант го бе предупредил, че ще получи.

Домакинът му леко се размърда на кожената седалка и Малоун забеляза под сакото му очертанията на нещо, което приличаше на кобур с пистолет. Интересно. Защо му трябваше на един посветен Божи служител да носи оръжие? Вярно, че някога хоспиталиерите са били воини монаси, защитавали честта на Христос и Църквата. Но това бе отдавна.

Изкачваха се по склона на друг хълм. Лигурско море се простираше на запад до хоризонта, бледо и уморено в мътната светлина на залязващото слънце. В далечината се виждаха светлините на Портофино. Право напред Малоун забеляза няколко сгради с неправилна форма, накацали върху отвесна скала над водата. С кулите и бойниците си напомняха руини на древна крепост или може би скално образувание, изваяно от дъждовете и вятъра.

— В този манастир ли отиваме? — попита той Гало.

— Някога е бил такъв. Но ние го купихме преди около шейсет години.

Колата продължаваше да се изкачва.

— След като Наполеон ни прогонил от Малта — каза Гало, — ние сме отнесли части от архива си. Били са съхранявани на различни места из Европа, понякога не особено грижливо. Накрая сме купили този имот, ремонтирали сме старите сгради и сме събрали всичко на едно място. В Малта все още има едно малко хранилище на документи, но огромната част от нашите архиви и движимо наследство се съхраняват тук.

Колата зави по къса алея, мина през отворената порта и влезе във вътрешен двор. В осветените с прожектори павета беше оформен друг огромен малтийски кръст. Мерцедесът спря.

— Трябва да се чувствате поласкан — каза Гало.

— Защо?

— Малцина освен рицарите са допускани да влизат тук.

Но оказаната чест не действаше особено успокояващо на Малоун.

Рицарят свали бинокъла от очите си.