Малтийска следа

Този демон сякаш четеше мислите му. Папите имаха право да посочват кардинали in pectore — в гърдите, като само папата и ръкоположеният знаеха за това в сърцата си. Но за да изпълнява функциите си, посоченият in pectore трябваше да бъде обявен публично. В последно време тази практика се използваше за предпазване на служители на Църквата, назначени във враждебна политическа среда в страни като Китай, Украйна, Латвия и Русия. След като папата обявеше публично назначението, тайният кардинал встъпваше в длъжност, като се вписваше със задна дата в редиците на колегията от момента на избирането си. Ако обаче папата починеше, преди да е разкрил избора на кардинал in pectore, назначението също умираше с него.

— Йоан Павел Втори бе ръкоположил архиепископ Спаня in pectore, но почина, преди да го бе обявил публично — каза Чатърджи. — Той държи да получи червената шапка с цялата церемония. Иска всички лешояди да се съберат и да видят как встъпва в редиците им. Единственото, в което ти и той сте единодушни, е омразата ви към Курията.

Кастор толкова дълго бе носил в устата си горчивия вкус на провала. Ставайки папа, щеше с един удар да си възвърне всичко загубено. Някога бе казал, че най-големият грях на Църквата в днешно време е нежеланието й да се ангажира. Грехът на бездействието. Папите бяха станали мекушави, бяха изгубили гръмовните си гласове. Но той щеше да промени това.

Първоначално си бе мислил, че онова, което търсеше, би било най-доброто му оръжие за манипулиране на гласовете на предстоящия конклав. Сега то му изглеждаше просто средство за постигане на още по-висока цел. Освен това не виждаше проблем с исканията на Спаня.

Имаше обаче две неща. Първо…

— Като глава на Ведомството, Спаня ще изпълнява всичко, което му кажа. Без въпроси. Без възражения. Слуша и изпълнява.

— Естествено, това се подразбира.

И второ…

— Какво стана с жената в лодката и онзи американец?

— Alea jacta est.

Той се усмихна на иронията. Жребият е хвърлен.

19

Малоун усети с тялото си, когато хеликоптерът започна да се снижава над италианската провинция. Неговият домакин го бе отвел на покрива на Палацо ди Малта, където върху неголяма площадка бе кацнал един Агуста Уестланд AW 139 в черно и бяло с цивилни отличителни знаци. Той бе очаквал да открие временно изпълняващия длъжността Велик магистър в палацото. Вместо това научи, че въпросният човек го очаква във Вила Пагана — една резиденция на брега на морето в Рапало, на 400 километра на север.

Свечеряваше се; късното следобедно слънце плавно се спускаше към хоризонта. При съзнанието, че го откарват толкова далече от Рим, нови червени лампички засвяткаха в и без това подозрителния му мозък. Наистина, песимистът винаги се оказваше прав накрая, но оптимистът поне се забавляваше повече междувременно. Затова той реши да не избързва със заключенията.

Малоун погледна надолу към Рапало, който беше типичен италиански крайморски град. Белосани къщи с червени керемидени покриви бяха накацали амфитеатрално по склоновете, които се спускаха стръмно надолу към ясно очертания пясъчен плаж. Покрай брега минаваше алея за разходки. Лодки и яхти се полюшваха на котвите си в сините води на Лигурско море.

Хеликоптерът прелетя ниско над бреговата ивица и зави към сушата, където на билото на скалист нос сред пинии с гъсти преплетени клони се виждаше внушителна триетажна прилична на крепост вила. Над балюстрадите се вееше червен флаг с бял малтийски кръст.

— Строена е през седемнайсети век — каза неговият придружител. — Но се ползва за лятна резиденция на Великите магистри едва от петдесетте години на миналия век.

Двамата седяха в удобни кожени кресла в задната част на салона, далече от вибрациите на двигателя и шума на роторите.

Малоун хвърли поглед през прозореца към безупречно поддържаните градини, осеяни с кактуси, палмови дървета и лехи с цветя. На самия връх на носа се виждаха руините на древно укрепително съоръжение. Недалече от къщата имаше гола ливада, вероятно площадка за кацане на хеликоптери; пилотът насочи машината натам и меко я спусна на земята.

Извън вихрушката от ротора ги очакваше черен мерцедес и двамата тръгнаха към него. На задната седалка вече се бе настанил широкоплещест мъж с грижливо сресана черна коса. Жилав и върлинест, с правилни черти на безизразното лице, той седеше по войнишки изправен, с издадена напред челюст. Също като придружителя от Рим, и той беше облечен с тъмен костюм и раирана вратовръзка; от горното джобче на сакото му се подаваше светлосиня кърпичка.

— Аз съм Полукс Гало, временно заместващ Великия магистър.

Мъжът не му подаде ръка, но устните му се извиха в едва забележима усмивка за „добре дошъл“.

— Котън Малоун. Сър Джеймс Грант ме изпраща.

Колата прекоси ливадата и излезе на асфалтирана алея, като зави в обратна посока на вилата.

— Къде отиваме?

— Да получим отговорите, които търсите.

Малоун веднага забеляза пръстена на дясната ръка на мъжа. Бръкна в джоба си и извади този, който бе взел от трупа.