Малтийска следа

Между Малоун и единствения изход бе застанал въоръжен мъж, твърдо решен да го убие. Но Гало също беше притиснат. Нямаше как да се добере до стълбите, без да получи куршум в гърба. Трябваше да го изкара от укритието му, да го подмами да сгреши.

Малоун се огледа и забеляза на пода дебелата свещ. Пресегна се и я стисна в ръка, после се вгледа напред в полутъмното помещение. При тази слаба светлина имаше вероятност Гало да сбърка свещта с нещо друго. Той я подхвърли в пространството между колоните, надявайки се да отвлече вниманието му. Както и стана.

Свещта описа дъга, превъртайки се във въздуха, и тъкмо когато се бе издигнала в най-високата точка от траекторията си, Гало се подаде иззад укритието си и стреля.

Малоун вдигна пистолета и произведе два изстрела. И двата куршума попаднаха в гръдния кош на Гало. Той залитна назад, но не падна. Вместо това насочи оръжието си към него и откри огън. Малоун залегна между колоните; около него във всички посоки засвистяха рикошети. Залегнал на покрития с отломки под, главната опасност за него бе да го удари заблуден куршум.

Стрелбата спря. Той отброи наум няколко секунди, после се изправи на крака. Бърз поглед към отсрещната страна на криптата му показа, че Гало е изчезнал. Чу вратата горе да се отваря.

Той не се съмняваше, че го е улучил и с двата куршума, което означаваше, че под шития си по поръчка костюм Гало носи бронежилетка. Рицарите винаги бяха подготвени.

Малоун се затича към стълбите и тръгна нагоре, към равнището на земята. Параклисът беше празен. Дъбовата врата в другия му края стоеше открехната. Той се приближи, надникна навън към оградения с колонади вътрешен двор и видя Полукс Гало, който в този момент влизаше обратно в трапезарията. Тръгна след него, но когато стигна до там, Гало вече имаше деветдесет секунди преднина и помещението беше празно.

Отвън се чу запалване на двигател.

Той се втурна към външната врата и видя как мерцедесът изхвърча с пълна газ през манастирската порта. Гало беше в колата.

22

Когато Малоун влезе в манастирската столова, рицарят напусна наблюдателната си позиция на склона. Той се качи на колата си и потегли по крайбрежното шосе към вътрешността на страната.

Внезапната смърт на папата бе променила всичко. Той винаги си бе мислил, че ще има повече време да се подготви. Но случаят не беше такъв. Нещата се развиваха с шеметна бързина. За негов късмет, Даниел Спаня се бе включил в играта. Обикновено архиепископът дебнеше, скрит зад кулисите, без да се показва, използвайки многобройните си марионетки. Но не и сега. Очевидно той искаше нещо. Присъствието му едновременно опростяваше и усложняваше нещата. Още едно предизвикателство, на което се налагаше да отговори.

Жребият беше хвърлен. Нямаше връщане назад. Единствената възможност бе да следва избрания път. Следващите четиресет и осем часа щяха да определят съдбите на много хора. И той бе планирал внимателно всеки свой ход. Сега му трябваше и малко късмет. Погледна часовника си.

19:40.

През последните пет години се бе подготвял непрекъснато за този миг. Толкова много бе чел. Изучавал. Анализирал. И всичко опираше до един-единствен човек, който се бе опълчил на Римокатолическата църква и бе спечелил.

Бенито Амилкаре Андреа Мусолини.

За свой късмет, Мусолини се бе изкачил на власт точно когато влиянието на Църквата в Италия бе започнало да отслабва. Тя вече не представляваше някогашния център на политическа власт. Пий XI си бе поставил за цел да й вдъхне нов живот, а Мусолини държеше управлението му да получи легитимност от традиционно считаната за най-влиятелна институция в Италия. За да умилостиви папата, като същевременно демонстрира великодушие пред народа, през 1929 г. Дучето подписа Латеранския договор, признавайки властта на Светия престол върху Ватикана.

Италианците бяха в екстаз от тази сговорчивост. Също и Мусолини. През следващите девет години той се радваше на пълна ненамеса от страна на Ватикана, докато избиваше и изтезаваше всеки, изпречил се на пътя му. Дори католици ставаха жертва на тормоз, а църквите — на вандалски нападения. Насилието срещу свещеници се беше превърнало в ежедневие.

А той имаше пълна свобода на действие.

Докато накрая, през 39-а, Пий XI реши да го заклейми публично. Написана бе злъчна реч, която бе отпечатана в нужния тираж и готова да бъде произнесена и разпространена по света. И тогава Пий се спомина. Всички налични екземпляри на речта бяха иззети и унищожени по заповед на държавния секретар на Ватикана. Никой не успя да прочете или да чуе дума от папското порицание. Както се казваше по онова време, от него не бе останала и запетайка.

Три седмици по-късно човекът, организирал потулването, се възкачи на трона като Пий XII. Новият папа беше с безупречни обноски, сговорчив и невероятно хитър. Той незабавно върна Църквата към предишния курс на политическо помирение, далече от всякаква конфронтация с Италия или Германия.