Малтийска следа

После направи знак на Спаня, който се прехвърли през шофьорската седалка и слезе след нея, този път без пурата си.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза Люк.

— Винаги знам.

Тримата си запроправяха път през зяпачите към поредната от множеството тесни улички. Наоколо не се виждаха униформени. Глух тътен на далечна гръмотевица разтърси вечерния въздух.

— Видях как ни наблюдаваш и предположих, че ще се пробваш — заяви Спаня, докато крачеха бързо напред. — Кажи му, Лора.

— Преди да ме набутат в колата, Спаня ми поръча да се приготвя за тръгване. Каза още, че и ти ще дойдеш.

— Аз бях този, който съобщи на малтийците за вас — обясни Спаня. — Използвах като повод онова нападение в морето. Исках местните да ви открият, но сега трябва да останем насаме.

— Разговорът, който наблюдавах между двама ви, не изглеждаше никак приятелски — отвърна Люк.

— Казвам на хората си, че понякога актьорът трябва да пресъздаде в една-единствена стая онова, което по сценарий са четиресет стаи. И публиката да повярва, че стаите наистина са четиресет. За да постигне това, трябва да променя действителността. Това прави и добрият шпионин. Лора Прайс е добър шпионин.

— Вие на чия страна сте? — попита го Люк.

— Винаги на страната на Църквата. Работата ми е да я пазя.

— А ти? — обърна се той към Лора.

Не обичаше да го правят на глупак. Само това не. Тя го изгледа враждебно.

— На единствената страна, която има значение. Моята.

Люк се опитваше да се успокои, да бъде очите и ушите на Стефани. Вече се бяха отдалечили достатъчно от „Република“ и можеха да забавят крачка. Спряха се в края на една тясна уличка, която се пресичаше с друга оживена артерия, пълна с коли. Магазините бяха вече затворени. По тротоарите също се виждаха по-малко хора.

— Приятно ми е да се запознаем, Даниълс — каза Спаня, като му подаде ръка.

Играй ролята. Прави се на възпитан. Люк също протегна ръка и се здрависаха.

— Би трябвало и двамата да се чувствате поласкани. Обикновено не работя на терен.

— А сега защо го правите?

Спаня разтвори ръце в престорено примирение.

— Защото всякакви неща се случват на този древен остров. А когато се извие ураганът, най-доброто място е в окото му. Между другото, имаш ли мобилен телефон?

Люк кимна и го извади от джоба си. Спаня го пое от ръката му и го метна на уличното платно, където попадна под гумите на преминаващ автомобил. В ушите си той чу гласа на Малоун. Тъпа грешка. Дали?

— Не е нужно да ни следят. Знам, че служебните телефони на отряд „Магелан“ изпращат джипиес координати.

— Има ли нещо, което да не знаете? — отбеляза Люк. — Бас държа, че срещу вас ще е ад да се играе „Стани богат за шпиони“.

— Можеш да си задържиш беретата — каза Спаня, като посочи извадената от панталона му риза. — Видях как ти издува дрехите, докато идваше насам. Наречи го акт на добра воля от моя страна.

Колко успокоително. Но не достатъчно, за да разсее подозренията му.

— Кажете му каквото разказахте на мен — подкани Лора Спаня.

— Знам какво търси кардинал Гало.

— Чудесно. Но първо трябва да се свържа със Стефани Нел — напомни Люк. — Получавам заповедите си от нея.

В далечината отново изтрещя гръмотевица; задаваше се буря.

— Може да се свържеш с нея — отвърна Спаня. — Но по-късно. Аз ще се погрижа. Сега тя е заета да спасява кожата на един бивш агент на име Котън Малоун.

24

Малоун мина покрай тъмните компютърни терминали и излезе във вътрешния двор с колонадите. От Полукс Гало нямаше и следа, но не се знаеше дали е избягал сам. Двамата братя в кафявите роби може би все още дебнеха някъде наоколо.

Той тръгна обратно към хранилището с готов за стрелба пистолет. Дрехите му бяха мокри от пръскачките, които все още се чуваха да шуртят през отворената врата на залата. Съжаляваше за загубата на ръкописите. Без съмнение всичките бяха незаменими. Но Гало го бе довел тук, за да умре. Не му бе оставил избор.

Шумът от пръскачките спря. Малоун застана нащрек, като се питаше дали са се изключили автоматично или от човешка намеса. Надникна в залата. От масите със стъклените похлупаци капеше вода; по пода се бяха образували локви. Той се вмъкна вътре и пробяга по дължината на крайната маса, оглеждайки се за мъжа, когото най-напред бе повалил, но в помещението нямаше никой. Слезе в криптата, но там откри същото. Братът, когото бе оставил проснат на пода, беше изчезнал. Но къде бяха отишли? И защо Гало се бе отказал от атаката?

Той трябваше да огледа останалата част от манастира. Грант изрично искаше да знае всичко, свързано с Мусолини. И Малоун реши, докато е тук, да се опита да открие нещо.