Малтийска следа

Той остана известно време, загледан в черната вода. Какво пишеше в Еклесиаст?

Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш.

Дано не стане така, каза си той.

23

Люк се запита защо му бе трябвало на Котън Малоун да се набърква във всичко това, но съобрази да не задава на Стефани излишни въпроси. Пък и отговорът нямаше отношение към ситуацията, в която бе изпаднал. Очевидно той беше просто част от по-мащабна мисия. В което нямаше нищо необичайно. Задачата му бе да изиграе своята роля в пиесата. За целта Стефани му бе дала указания във връзка с Лора Прайс и очакваше от него да ги изпълни. И той точно това смяташе да направи.

Люк тръгна обратно към улица „Република“, която беше все така задръстена от тълпи, струпали се около мястото на инцидента. Здрачът беше преминал в мрак и улиците и площадите на града грееха в оранжево. От укритието си в прохода между сградите видя Лора, уловена за ръцете от двама полицаи, да разговаря с едрия мъж, когото бе нарекла Спаня. Разговорът не изглеждаше приятелски. Спаня беше все така с пура в устата. Местните полицаи очевидно изпълняваха заповедите му. Виждаха се само двама от първоначалните четирима, докато петият — шофьорът на колата, докарала Спаня — стоеше на известно разстояние встрани.

Имаше шанс.

Шефът на разузнаването на Ватикана очевидно бе дошъл тук, за да ги издири. Едрият мъж специално се бе обърнал към него. Следователно Спаня имаше достъп до надеждна информация. Но какво ли бе изплашило Стефани? Отношението й се бе преобърнало на 180 градуса. Много неща се случваха твърде бързо. Но той бе свикнал да шофира в бързата лента. Всъщност я предпочиташе.

Люк видя как униформените натикаха Лора през задната врата в синьо-белия автомобил с още мигащи светлини. Спаня изчака отвън, за да поговори с единия от двамата полицаи. Накрая отвори предната врата, посочи нещо с пурата си, излая някаква команда на другия полицай и се сгъна на две, за да седне вътре. Явно си тръгваха.

Но сигурно щеше да им отнеме време да се проврат през тълпите пешеходци, задръстили улицата в двете посоки. Трябваше да напредват сантиметър по сантиметър, докато стигнат до някоя от страничните улички. Той беше въоръжен и можеше да си проправи път със стрелба. Но това би означавало да оплеска работата отвсякъде. По-добре да приложи някой нов трик.

Вече бе забелязал, че площадът около катедралата и двореца на Великия магистър беше осеян с колички на улични търговци. Някои продаваха закуски и безалкохолни напитки, други — сувенири и занаятчийски предмети. Люк преброи десет такива. Полицейската кола си пробиваше път през тълпата с мигащи светлини и нервно грачене на сирената.

Той излезе от прохода между сградите и се затича през тълпата към една от количките, отрупана с цветни плакати на Малта и Валета. Беше дървена и тежка на вид, с четири големи колела със спици. Видя, че под две от колелата бяха подложени тухли, за да не тръгне сама. През цялото време той се оглеждаше за още полицаи, но не видя хора в униформа. От което не следваше, че няма такива. Да не говорим за камери. Такова оживено място се намираше под постоянно видеонаблюдение.

Люк се подканваше да бърза. Да свърши работата. Нерешителността обикновено се плаща скъпо. Беше научил това от Малоун още в самото начало. Крив или прав, няма значение. Само не се колебай!

Люк пресече „Република“, излезе на площада и се насочи с бърза крачка към далечния му край, където полицейската кола отново бе спряла в задръстването, а сирената й виеше припряно. Стигна до количката с плакатите, чийто собственик разговаряше с потенциални купувачи, докато други разглеждаха наредените по нея изображения. Ритна двете тухли, после изтича зад нея и сграбчи яките дървени дръжки. Собственикът и клиентите му се вцепениха от изненада и той използва момента, за да тласне тежката количка с товара й напред. Продължи да я бута, набирайки скорост. Колелата затракаха по изтритите стари павета. Накрая Люк я блъсна с все сила в предната врата на полицейската кола.

Ударът привлече всеобщо внимание. Той си даваше сметка, че в колата също ще настъпи объркване, но шофьорът ще излезе бързо.

Както и стана. Вратата се отвори и полицаят се подаде навън. Люк се метна върху предния капак, прескочи го и изрита мъжа в лицето. Събори го по гръб. После стъпи с двата си крака отново върху предния капак и зачака да отблъсне контраатаката. Но такава не последна — полицаят беше в безсъзнание. Люк се пресегна зад гърба си, извади беретата и я насочи към вътрешността на колата.

— Да вървим — извика той на Лора, после отвори задната врата, като държеше на прицел главния шпионин на Ватикана.

— Оправдаваш си рекламата — каза Спаня. — Вече ми бяха казали, че си един от новобранците на Стефани.

— Върша си работата — отвърна той.

— Само защото ти разрешавам.

Лора се изправи до него. Люк не можеше да се сдържи:

— Какво означава това?

— Нямаме време за препирни — каза тя. — Да вървим!