Мечти за земята и небето

20. В градината. Плъзгахме се близко до почвата, докосвахме тревата; като малки пеперуди се приближавахме до цветята, наслаждавахме се на тяхната свежест и благоухание…, като птици летяхме между храстите и дърветата, хващахме се за тях и след като направихме около тях няколко кръга и се олюляхме като птички, кацнали изведнъж на тънка летвичка, се спряхме.

Ако продължиш слабо да се движиш и да изпуснеш жилавото стебло, като се извиеш наполовина, на една четвърт, посоката на движението ще се измени, но няма да се унищожи… Хубаво е да лежиш неподвижно близко до почвата: понякога ти се струва, че си потопен в извънредно прозрачна вода или че лежиш върху чисто огледално стъкло.

За по-бързо движение е удобно да се отблъснеш от стеблото на дървото с крака точно така, както съм правил това (легнал на гръб) при къпане… получаваше се скорост 10–15 версти в час. Но поради съпротивлението на въздуха тя скоро намаляваше; по-изгодно беше отблъскването да става по-често и по-слабо. Благодарение на това съпротивление едва ли бихме могли при такава начална скорост да се понесем отвъд пределите на атмосферата. Впрочем изчисленията показват, че движението на едно тяло в течна среда (или във въздуха) никога напълно не спира, защото, макар че скоростта бързо намалява, не стига до нула; тялото при това в безкрайното време изминава безкрайно пространство. А ето въздушните течения, макар и страшно отслабени поради липсата на тежест, можеха свободно да ни отнесат.

21. Положението в града. Отби се или по-точно долетя при нас в градината един познат от града и като си хапваше зрели ябълки, развълнувано ни разказа следната „истина“ за събитията по техните места… В града имало страшна суматоха: конете, екипажите, хората и дори къщите, които не били добре съединени с основите си, се носели из въздуха заедно с всичко в тях като прашинки и перушинки… Дамите си връзвали отдолу роклите, първо, защото краката им били малко необходими, второ, от неудобство… Някои носели мъжки дрехи…, своего рода еманципация…

… Водата се измъкнала от реките, езерата и кладенците и или се всмуквала от земята, или летяла във вид на балони с различна големина, подобни на сапунени мехури, но само малко по-плътни. Понякога такъв балон с огромни размери при сблъскване с човек, неумеещ да го отстрани от пътя си, го обливал с вода от главата до петите, полепвал по него в порядъчно количество и той, цял измокрен, се отърсвал като мокро куче. След това всички се научили благополучно да пътешествуват, но отначало било и смешно, и тъжно…

Подпочвената вода по силата на своята капилярност, незадържана от притеглянето, се издигнала до повърхността на земята и растенията, които получили достатъчно влага, не се нуждаели от дъжд. И наистина земята навсякъде беше влажна като след дъжд, но тревата и листата бяха сухи.

Навсякъде вик и врява; всичко лети не нататък, където трябва… Всичко пълзи, върти се и издава викове на ужас и учудване… Чува се смях — еклив и безгрижен.

Във въздуха се носят нелетящи същества — котки, насекоми без крила, виещи кучета; а летящите се движат някак странно — всички наопаки; очевидно още не са се приспособили към новите условия. Цяло стадо крави мучи в подоблачната висота… А ето и рота войници, забравили за дисциплината: един стои нагоре с краката, друг — на една страна, трети — като олюлял се стълб; един — върху главата на друг… и всички заедно сякаш са куп кибритени кутии, разхвърляни в безпорядък върху невидима паяжина.

22. На простор. Движим се равномерно на една и съща височина. Ако се срещне дол или река, земята сякаш става по-дълбока; под тебе е пропаст, а дълбоко в нея блестят остатъците от вода, приели чудни, фантастични форми… Но сърцето напразно замира: ние не падаме в тази пропаст, а се носим над нея като облаци, като птици или като перушинки, подхванати от силен вятър. Понякога се чукахме леко в някоя стена или възвишение; тогава се отблъсквахме паралелно на нея, летяхме съвсем леко и сякаш тя сама слизаше надолу, за да ни услужи; на самия й край ние се хващахме за тревата, храстите или камъните, изменяхме посоката и пак се понасяхме хоризонтално.

Но движението постепенно отслабваше; трябваше да го възобновяваме с отблъсквания и затова не беше удобно да летим високо: нямаше в какво да се отблъснем.

Понякога летяхме с глава към земята и тогава тя се простираше над нас като таван с обърнати гори и планини, а под нас беше бездна, в която обаче не падахме; когато летяхме в легнало положение, струваше ни се, че се издигаме или спускаме по дължината на стена — земята ни беше отстрани като стена с поставени настрани дървета, а от другата ни страна беше бездна.

След това всички илюзии се прекратиха — престанахме да гледаме на земята като на някаква своенравна палавница и ясно съзнавахме своето движение, както постепенно го осъзнава пътникът, който за пръв път плува по река с лодка, макар че отначало му се е струвало, че бреговете се движат.