Мечти за земята и небето

Това стана така. Събудих се от страшно замиране на сърцето, каквото се явява при падане от височина. Отхвърлям одеялото и виждам, че креватът ми е изправен, но аз не се търкулвам. Приятелят ми, който спеше в една стая с мен, се беше събудил от замиране на сърцето и от студ: дюшекът му поради еластичността си го беше отблъснал заедно с одеялото; той се намираше до самия таван, но не можеше да се завие от всички страни и зъзнеше от утринния студ.

Моето одеяло едва се държеше на мен, заседнало някак в кревата, а самият аз едва се допирах до дюшека.

Все ми се струваше, че падам…, сърцето ми замираше…, оглеждах се…, виждах, че всичко си е на мястото…, успокоявах се: задремвах и… пак замиране; постепенно интервалите между моментите на замиране ставаха по-големи и това лъжливо усещане за падане отслабваше. Но когато станах, за да се облека, неочаквано и доста плавно полетях към противоположната стена… и сърцето ми пак заби тревожно…, престанах да различавам пода от тавана, горе от долу; струваше ми се, че стаята се върти безсмислено заедно с градината и небето, които се виждаха през прозорците. Стана страшен, неописуем хаос.

Аз пътешествувах по въздуха до всички ъгли на стаята, от тавана до пода и обратно; преобръщах се в пространството като клоун въпреки волята си; чуках се във всички предмети и с всички части на тялото си и всичко, в което се удрях, привеждах в движение; стаята плаваше, издигаше се и се спускаше като въздушен балон — отдалечаваше се, а като се блъснеше в мен, тръгваше насреща… Всичко в главата ми се обърка, пък и това неприятно замиране…

В желанието си да достигнем различни неща, за да се облечем, ние раздвижихме всичко — всичко полетя, всичко се завъртя и заблъска в нас, в стените и едно в друго.

Летяхме из стаята неописуеми в дружествена прегръдка с шапката; сакото и шалът плуваха, като се извиваха красиво и вибрираха; ботушите и чорапите бяха на различни места; политаше за едно, другото се забута в някой ъгъл, наслаждавайки се на уединението си…

Трудно се насочвахме, където беше нужно, блъскахме се като мухи в лампено шише…, забравяхме сами да се придържаме и да придържаме нужните ни още необлечени части от костюма и ето че с наполовина навлечени панталони се премятахме през глава без сако, навличайки си нови неприятности.

Книгите по полиците, разните дреболии — всичко сякаш беше оживяло и важно се луташе, без да има, както изглеждаше, сериозно намерение да си почине.

Стаята беше като рибарник; беше невъзможно да се обърнеш и да не закачиш нещо; масите, столовете, креслата, огледалата, намиращи се във въздуха в различни положения, извършваха важно различни движения в доста неживописен безпорядък, някак замислени. Книгите се бяха разтворили раздърпали и обръщайки се, сякаш казваха: „Четете ни от всички страни, ето че от скука ние сами дойдохме при вас.“

Когато отблъсквахме досадния предмет, който се тикаше в очите ни, докосваше носа и косата ни и гъделичкаше ухото ни, той с необикновена ярост, сякаш се сърдеше и ни отмъщаваше за дързостта, се мяташе като побъркан от ъгъл в ъгъл, като ни удряше или ни натъкваше на други предмети, а те от своя страна се раздвижваха и предизвикваха истински безпорядък. Постепенно той се успокояваше, само ще бутне някоя кукла в хълбока, сякаш искаше да каже: „А ти защо не се бунтуваш?“ И тя се бунтуваше.

Джобният ми часовник, хванат случайно за верижката, която се влачеше като змия, ни показа времето и за награда беше пъхнат в джоба на жилетката ми.

Беше невъзможно да се въдвори ред: колкото по-усърдно ние го въдворявахме, толкова повече той се нарушаваше… Часовникът с махало беше спрял и не можехме да го задействуваме въпреки всички наши усилия: уважаемото махало отказваше да се люлее. Водата се беше изляла от шишето и отначало летеше като люлеещ се балон, а след това от ударите се разби на капки и най-после полепна и се разля по стените.

И в другите стаи нищо не беше на мястото си; но тъй като там никой не беше въвеждал ред, то поне нищо не лудееше, не се движеше, не скачаше и не се блъскаше. Но като се вгледахме, забелязахме слабо брожение.

В противоположност на хаоса в къщи градината изглеждаше, както винаги: дърветата се зеленееха и люлееха, тревата шепнеше, цветята благоухаеха и ароматът им достигаше до нас през мрежата на отворения прозорец. Страхувах се да махна самата мрежа, за да не се лиша от предметите, които вече неведнъж се бяха приближавали до рамките на прозореца и поглеждаха в градината, сякаш съжаляваха, че не могат да направят по-далечна разходка, и бавно, бавно се отдалечаваха.

Постепенно малко свикнахме с новото положение; аз вече не виках, когато се намирах надолу с главата между „земята и небето“, сърцето ми не замираше, научихме се да се задържаме на едно място и да се движим в една посока.