Мечти за земята и небето

Поради въртенето всички планети и Слънцето са повече или по-малко сплескани по посока на осите. Ако въртенето се ускорява непрекъснато, планетата би се превърнала отначало в пита, а след това в пръстен с централен сфероид; пръстенът би могъл да се разкъса на части, въртящи се около средното тяло.

Може би така са се образували Сатурн с неговите пръстени и другите планети с техните спътници; така може би се е образувала и цялата планетна система.

14. Какво би станало със Земята, ако Слънцето престане да простира към нея своята притегляща ръка. Привличането задържа планетите близко до Слънцето и спътниците близо до планетите и не им позволява да се отдалечат в безкрайното и студено пространство.

Ако Слънцето не задържаше Земята като с въже, само след година всичко живо и незащитено на нея би загинало; Слънцето би се превърнало в много ярка звезда, силата на светлината и топлината на която би била 37 пъти по-малка, отколкото на сегашното Слънце. След 2–3 години температурата на атмосферата и на външните части на планетата малко би се различавала от температурата на небесното пространство (около 200 градуса под нулата); след това би изчезнала и светлината — последното утешение, напомняща игриво електрическо слънце; би останала само вледеняващата нощ с прекрасното, но печално небе. Океаните биха замръзнали, а въздухът би се сгъстил до течност и би унищожил човека, греещ се в някоя пещера край последното огнище.

Всичко би се разпръснало на различни страни; планетната система не би съществувала. Ако планетите заедно със своите нещастни жители след няколко стотици хиляди години попаднат на друго слънце, за което впрочем има малко шансове, пак бързо биха го загубили, за което биха били достатъчни две-три години; за такъв кратък срок от време загиналият или тлеещ живот не би успял да се съвземе.

Ето каква роля играе привличането!…

То бързо намалява с разстоянието, както светлината, звукът, топлината и магнетизмът — и по същия закон.

То сякаш се разсейва, разтваря в пространството, което все повече и повече се разширява с отдалечаването от източника на силата.

Земята се привлича от Слънцето със сила, 50 000 пъти по-малка, отколкото ако същата Земя се намира на самата повърхност на Слънцето; все пак тази сила е достатъчна, за да измени естественото праволинейно движение на Земята в кръгово, по-точно в елиптично.

Небесните тела, които се движат много бързо, не могат дълго да се задържат от Слънцето; то ги отклонява от правия път, но не задълго: бързината постига своето и тялото изчезва в безкрайността; това са кометите; някои от тях се връщат назад към Слънцето; пътят на последните (траекторията, орбитата) представлява силно разтегнат кръг (елипса, нещо като дълъг сапунен мехур, гледан през лошокачествено стъкло).

15. Взаимно привличане на звездите и Млечния път. Къде няма тежест? Когато се отдалечаваме от свещта, светлината й отслабва; в абсолютно същата зависимост от разстоянието е и силата на привличането.

Отдалечим ли се от свещта на 10, 100 версти, най-после я загубваме от погледа си; по същия начин отдалечим ли се достатъчно от източника на привличането, нашите осезателни органи съвсем загубват способността си да определят или поне да забележат безкрайно намалената сила на привличане.

Междузвездните пространства и особено пространствата между „петната“ на млечните пътища са именно такива.

Дори между звездите силата на тежестта е поне 100 000 000 пъти по-слаба от привличането на Земята на повърхността й. Това значи, че едно неподвижно тяло, поставено там, в продължение на едно денонощие ще получи скорост, равна на 9 милиметра в секунда.

След една година тази скорост ще бъде не по-голяма от скоростта, която човек получава на Земята, когато скача от височината на маса (5/6 от метъра).

Между петната на млечните пътища или на звездните купове привличането е 1000 пъти по-малко от предишното; оттук следва изводът, че в продължение на една година там човекът придобива скоростта, която получава, когато пада от незабележима за окото височина (1/1250 от милиметъра). Скоростта на звездите е толкова голяма (очерк 10) в сравнение с влиянието на привличането, че пътят им, макар и да не е праволинеен, е изкривен много леко. Може би звездите не са в състояние да излизат от родния им куп — от сферата на привличане на своя Млечен път, но не и от сферата на съседната звезда, като заемат средното между тях разстояние.

Макар и да има множество „двойни“, дори „тройни“ звезди („сложни звезди“) или звезди, които се въртят една около друга, както Земята около Слънцето или както Луната около Земята, а също и звезди, които образуват системи, подобни на планетните, но само от самосветещи тела, все пак те са изключения, получили се благодарение на сравнително незначителното разстояние между такива звезди.