Мечти за земята и небето

Понякога две същества се договарят да се отблъснат много силно едно от друго с помощта на специален снаряд. В резултат едното от тях получава голяма скорост и вместо кръг, отдалечавайки се от Слънцето, описва около него елипса; другото губи част от скоростта си и като описва елипса, се приближава до Слънцето. Ако са се отблъснали не отделни същества, а двойки, то една от тях, например тази, която се е приближила до Слънцето, може да се раздели и едното същество от тази двойка още повече да се приближи до Слънцето, а другото да се отдалечи. Тези еволюции са безкрайно разнообразни.

Жителите на много малките астероиди (например с дебелина 1000 метра и по-малко) превръщаха своята планета в управляем снаряд; придаваха й въртене, каквото си искаха и по такъв начин правеха своите денонощия според желанието си дълги или къси; придаваха на планетата си по-голяма или по-малка постъпателна скорост и тя ту се отдалечаваше от Слънцето по спирала, ту се приближаваше към него. Те управляваха своята планета така, както ние управляваме конете си. Когато се приближаваха до Слънцето, годината им ставаше по-къса, а когато се отдалечаваха, тя ставаше по-дълга; тогава Слънцето грееше по-слабо и лятото се превръщаше в зима. С приближаването до Слънцето, напротив, студовете се заменяха с горещини. Те изменяха оста на въртене на планетата си и всеки път имаха нова полярна звезда и екваториални съзвездия; по такъв начин управляваха и годишните времена.

Изменяха положението на оста на самата планета, без да изменят положението й спрямо звездите. Променяха равнината на своята траектория около Слънцето и самата траектория и се движеха, където искаха. Те можеха да се отдалечат от Слънцето завинаги и можеха да се хвърлят в неговата огнена уста, превръщайки се в капка за попълване на източника на слънчевото лъчеизпускане…

Ясно е, че при всички подобни промени в движението и положението планетата губи част от своята маса, и то толкова по-голяма, колкото повече са промените и необходимата енергия за тях тя получава от Слънцето.

Малък астероид се превръщаше от неговите обитатели в пръстен така, че от планетата не оставаше нищо и нейната слаба тежест намаляваше още 100 пъти. Явен беше стремежът на жителите му да превърнат своята планета в диск, който да приема сравнително по-голямо количество слънчеви лъчи и дава на обитателите си живот и сила.

Този пръстен или диск, разпилявайки се в пространството, се превръщаше в „огърлица“, във верига от селища без почва, въртящи се около Слънцето, както обръчът на колелото около неговата втулка.

Огромно количество дори немалки астероиди са се превърнали в такива обръчи или „огърлици“. В Слънчевата система те са като тънки нишки, опънати около светилото. Хората не ги виждат, защото дори ако имат ширина една верста, при разстояние няколко милиона или милиарда версти и през най-добрите телескопи ще изглеждат като едва забележими нишки, много по-тънки от паяжина. Тези нишки частично управляват своето движение, като се отдръпват и изменят скоростта си, когато има опасност да паднат или да се закачат за някоя непоносима планета, летяща прекалено близко.

Около големите, истински планети няма „огърлици“. Големите планети са гибелни за тях.

38. От астероид на астероид и от „огърлица“ на „огърлица“. Сега ще обясним как обитателите на астероидите преминават от един астероид на друг.

Ето ви редица въображаеми астероиди и нека всеки от тях да е с дебелина 6 версти33.

Да допуснем, че те извършват около Слънцето строго кръгови движения в една равнина и приблизително на разстояние, два пъти по-голямо от разстоянието между Земята и Слънцето.

Изчисленията показват, че ако разстоянието между астероидите е най-малко 6 хиляди версти (дори по-малко — достатъчни са 3000 версти при условие, че астероидите не са много), те не си оказват голямо взаимно влияние и в никои случай не могат да се сблъскат, особено при положение, че равнините на орбитите им не съвпадат.

Всяка планета има скорост с 23 сантиметра (не повече от 6 вершка) повече, отколкото идващата след нея най-малко на 6 хиляди версти разстояние. Оттук става ясно, че постъпателните скорости на астероидите са почти еднакви и че те не се сливат в една (планета) само поради слабото им привличане (1/2250 от земното), което много се намалява и от сравнително грамадното разстояние между тях; движейки се в една посока, в продължение на грамаден интервал те се движат редом — всяка в зрителното поле на другата.

Излиза, че една планета ще изпревари друга с цял кръг, т.е. че отново ще се срещне с нея едва след 31 000 години. В течение на един век планетата изпреварва само с 1° (или с 1/360 от окръжността).