Мечти за земята и небето

Сега вече е ясно, че прелитането от един астероид на друг не представлява ни най-малка трудност и опасност: като придадем на себе си, по-точно на съответния пръстеновиден влак, необходимата скорост, например около 10 метра в секунда (около 32 версти в час), ще пристигнем на следващата най-близка планета след 10 дни. Разликата в скоростите не е голяма и отблъскването при наличието на несложни предпазни мерки е незначително. Ако сгрешим посоката, лесно можем да я изменим, след като имаме в запас описаните от нас приспособления за движение (очерк 37).

Ние познаваме 350 астероида между Марс и Юпитер — на разстояние 46 000 земни радиуса; на всеки астероид средно се пада приблизително разстояние 131 земни радиуса; затова пък и тези астероиди имат средна маса, а следователно и взаимно привличане, несравнимо по-голямо, отколкото нашите въображаеми 6-верстни планетки. Средната разлика в скоростите им представлява около 60 метра в секунда.

Тази скорост не е толкова голяма, че да бъде препятствие за жителите на астероидите да поддържат връзка помежду си. Все пак един астероид изпреварва друг с цял кръг и отново се среща с него средно след 200 години. Впрочем в действителност астероидите са ексцентрични, въртят се съвсем не в една равнина и имат много различни маси.

Но нима можем да познаваме всички, когато всяка година откриват едва ли не десетки?34

Жителите на „огърлиците“ са щастливи свободни същества: не са роби на тежестта, всички пътища са им открити; преминаването от „огърлица“ на „огърлица“ на няколко десетки хиляди версти съвсем не е трудно нещо. Такива пътешествия се извършват непрекъснато: някои се отдалечават от Слънцето, а други се приближават до него. Изобщо движението на „огърлиците“ въпреки постоянната роля на опора почти не се изменя. Този преход е особено лесен между Марс и Юпитер, защото астероидите почти не представляват пречка — особено ако прелитането се извършва между части на „огърлици“, отдалечени от астероида. Още повече, че тези части едва след няколко десетки или стотици години ще настигнат астероида. Значи налице е много време за прелитане.

Свободни са и движенията в другите пространства, между съседните орбити на други големи планети.

Само преминаването от едно междуорбитно пространство в друго при две съседни големи планети е малко по-трудно.

Да вземем за пример прелитане от пояса на астероиди в пояса между орбитите на Марс и Земята. На разстояние 200 земни радиуса от Марс — по-далеч или по-близко до Слънцето, т.е. на разстояние 1 1/4 милиона версти, телата, които преминават край Марс като планети по кръгови орбити, няма никаква опасност да бъдат привлечени от него.

По такъв начин между две застраховани от привличане на планетата „огърлици“ остава разстояние 2 1/2 милиона версти. Докато Марс и обитателите на „огърлиците“ са на противоположни страни, те могат да преминат това разстояние в продължение на една година, като се движат със скорост (съставяща скорост по посока към Слънцето, а не абсолютна) едва 75 метра в секунда, или около 270 километра в час; тази скорост ще ни се стори нищожна за небесните пространства, ако си спомним, че дори многоетажните влакове на астероидите даваха лесно 5–6 пъти по-голяма скорост (500 метра в секунда); на „огърлиците“, където няма тежест, такива скорости могат да се получат още по-лесно.

Ще отбележим, че времето за безопасно прелитане на орбитата на голяма планета е много повече от година, защото например Марс догонва външната „огърлица“ на полуокръжността едва за 60 години.

През цялото това време и дори по-дълго преминаването през орбитата на планетата е свободно.

Преминаването на орбитата на Земята, която има около 10 пъти по-голяма маса от масата на Марс, е малко по-трудно, но както показват изчисленията, напълно възможно. За тази цел са необходими скорости за преминаване в продължение на половин година под 500 метра в секунда. Другите орбити на планетите, които са по-близо до Слънцето, са още по-лесни за преминаване поради по-малката маса на планетите… (…)

38₁. През средата на планетата за 40 минути. Случи ми се да бъда на кълбовидна невъртяща се планета с кладенец, преминаващ диаметрално от единия й край до другия. На малките планети — с ширина под 400 версти, такива кладенци са напълно възможни — изобщо възможни са всякакви отклонения от кълбовидната форма.