Мейдей

— Защо, по дяволите, не ми напомни? Мамка му! И какво ще правя, ако летището е обвито в мъгла?

— Ами… би могъл да осъществиш инструментално кацане, нали?

Бери устоя на изкушението да й припомни недостатъчната си квалификация.

— Не. Не може и дума да става за инструментално кацане. — Мястото му очевидно не беше в пилотската кабина на този Стратън. Тук имаше повече прибори и инструменти, отколкото в последните десет самолета, които бе пилотирал, взети заедно. — По дяволите! Трябваше да потърся друго летище — на север или на юг от Сан Франциско.

— Тъй като не знаем със сигурност къде се намираме, спокойно бихме могли вече да сме на север или пък на юг от Сан Франциско — напомни му Крендъл. Тя потропа с пръсти по индикатора за горивото. — Ще имаме голям късмет, ако изобщо зърнем крайбрежието. На твое място не бих бързала да се тревожа за мъглата над Сан Франциско.

Бери погледна индикатора. Една шестнадесета от резервоара.

— Да. Имаш право.

— Може би ще успеем да кацнем някъде по плажа — подхвърли Крендъл и го погледна крадешком. — Можем ли да го направим?

— Предполагам. Ако стигнем дотам и ако видим, че крайбрежието е забулено в мъгла, ще кацнем. — Бери знаеше, че кацането в гъста мъгла би било равносилно на самоубийство. — Бих предпочел да кацнем на летището, но трябва да мислим и за хората на земята…

— Тогава не го прави. Постъпи както намериш за добре. Само се успокой. Когато моментът настъпи, ще дадеш най-доброто от себе си.

— Точно така.

Нервите му бяха опънати до скъсване и той искрено се надяваше, че ще прояви достатъчно хладнокръвие, за да приземи самолета когато моментът настъпи. Още в мига, в който влезе в кабината и видя състоянието на пилотите, разбра, че, ако не претърпят катастрофа във въздуха, той в края на краищата щеше да се изправи пред необходимостта да приземи пътническия Стратън. Този момент — ако съдеше по индикатора за горивото — вече бе съвсем близо.

— Не всеки ден има мъгла.

— Какво? А, да…

— Освен това тя обикновено пада съвсем бавно. Може и да успеем да я изпреварим. Понякога дори не стига чак до летището.

— Добре. — Забеляза, че този път нямаше желаещи за облози.

Самолетът продължаваше да следва курса на югоизток, оставяйки зад себе си залязващото слънце, а дългата му сянка падаше върху гладката повърхност на океана. Бери огледа хоризонта за суша, потърси с очи други самолети или кораби, които биха могли да разберат, че самолетът им е в беда. Не видя обаче нищо. Бяха съвсем сами.

— Джон! Отново помръдна!

Той бързо насочи поглед към контролното табло на втория пилот.

— Не се движи.

Крендъл погледна индикатора на навигационното радио. Стрелката изобщо не помръдваше.

— Движеше се. Този път съм повече от сигурна. Видях я. Видях я, по дяволите.

— Добре. Добре. — Бери съсредоточи цялото си внимание върху стрелката. Чувал бе разкази за отчаяни пилоти, които така силно копнеели да видят осветените писти на някое летище или пък надеждните показания на командните прибори, че започвали да халюцинират, въобразявайки си, че виждат точно онова, на което се надявали.

— Видях я да се движи.

— Добре. Хайде да я наблюдаваме.

В продължение на цяла минута не свалиха очи от стрелката. Бери взе таблицата и провери честотата. Навигационното радио пред Крендъл без всякакво съмнение бе настроено на канала на Сан Франциско. Бери отново погледна индикатора.

— Все още нищо — прошепна той, сякаш се боеше, че силният му глас ще подплаши сигнала.

Тя не каза нищо.

И изведнъж стрелката помръдна съвсем лекичко, почти незабележимо.

Шарън Крендъл подскочи на мястото си.

— Видя ли?

На лицето на Бери изгря широка усмивка.

— Видях. Можеш да си сигурна, че я видях. Стрелката започна да подскача по-енергично — знак, че навигационното радио улавя по-силен сигнал. Електронната пътечка към Сан Франциско изведнъж се открои пред очите им.

Малката стрелка потрепваше, следвайки електронните импулси, излъчвани от летището на Сан Франциско, а Джон Бери изведнъж разбра какво са изпитвали всички онези самотни и загубили се в безбрежния безкрай авиатори, моряци и изследователи, зърнали най-сетне обекта на своите търсения.

— Отиваме си у дома. Не остана още много.

— Джон, ще успеем! Сигурна съм!

— Шансовете ни определено нараснаха. Завърти копчето на циферблата. Ето това. Върти го, докато стрелката застане в центъра.

Тя изпълни инструкциите му.

— Добре ли е?

— Да. Сега ми прочети цифрата, появила се на дисплея.

— Едно-три-девет.

— Добре. — Бери стисна кормилото и предприе малък десен завой, целящ да промени стария курс от сто тридесет и един градуса на сто тридесет и девет градуса. След това изравни самолета в хоризонтално положение.

Шарън се обърна да погледне смълчалата се отзад Линда Фарли.

— Засякохме Сан Франциско по радиото.

— Не чувам нищо. Тя се усмихна.

— Не. Това е… навигационно радио. Нещо като компас. Сега вече знаем къде се намира летището.

— А те знаят ли къде сме?

— Не още — отвърна Бери. — Но скоро ще ни забележат на радара.

Линда Фарли се наведе напред и попита:

— Ще приземите ли самолета, господин Бери?

Бери кимна.