Мейдей

— Дами и господа, с огромно съжаление ви информирам, че самолет на Транс-Юнайтид, осъществяващ Полет 52, очевидно се е разбил над океана. Самолетът, свръхзвуков Стратън 797, излетя от международното летище на Сан Франциско тази сутрин в осем часа и тридесет минути за редовния си трансокеански рейс до Токио. На борда му имаше триста и двама пътници и четиринадесетчленен екипаж. Приблизително по средата на пътя над Тихия океан самолетът е претърпял авария, естеството на която остава неизяснено, но вероятно става дума за проблеми с корпуса… — Майната му на Абът — … в резултат на което самолетът е бил разхерметизиран. Самолетът зави обратно и пое курс към Сан Франциско. — Джонсън замълча за момент и си пое въздух. — Слуховете, които може би са достигнали до вас, отнасящи се до факта, че самолетът е бил пилотиран от един от пътниците, отговарят на истината.

В залата се чуха развълнувани възгласи. Джонсън видя, че всички фотоапарати се насочиха към него, а моливите на репортерите заскърцаха по-бързо по белите листи на бележниците им. Той продължи:

— Поради повреда в радиопредавателите на борда единствената връзка, която можахме да осъществим със самолета, бе посредством компютърната видеосистема на компанията — компютърен екран, на който се изписват напечатани съобщения. Последното съобщение, изпратено от Полет 52, бе получено около един часа на обяд. Оттогава…

Един телефон, закачен на стената, иззвъня пронизително в утихналата зала.

Джонсън погледна нататък с неприкрито раздразнение и видя Кевин Фитзджералд да вдига слушалката. После видя режисьорката, която му даваше знак да продължи.

— Оттогава насам е в ход мащабна издирвателно-спасителна операция, в която участват военни и цивилни подразделения… — Джонсън забеляза, че Фитзджералд говори развълнувано по телефона и някъде дълбоко в душата му се задейства предупредителна аларма. — Полет 52… все още не е намерен до момента… и, ако самолетът все още се намира във въздуха… горивото им вероятно вече е изчерпано… — Фитзджералд даде знак на президента и на председателя на борда. Какво, по дяволите, става там отзад? — … и все още… тук, в терминала, има вече много роднини и приятели на пътниците… в нашия салон… — Фитзджералд говореше по телефона и преразказваше разговора на хората около него. В задния край на залата настъпи раздвижване. — А главният пилот на компанията капитан Кевин Фитзджералд… беше неотлъчно с… роднините на пътниците… допреди малко. Издирването ще продължи докато…

— Чакай! — Фитзджералд, стиснал слушалката в едната си ръка, правеше някакви знаци на Джонсън.

Джонсън пусна пурата на пода и прикова поглед във Фитзджералд.

Всички се обърнаха към задния край на залата.

— Обадиха се от контролната кула — рече Фитзджералд. — От радарната зала.

Режисьорката излая някаква заповед и камерата се насочи към Фитзджералд. Техниците се затичаха през залата с микрофони в ръка, а екипът осветители завъртяха няколко от прожекторите по посока на капитана. На бялата стена се открои сянката на Кевин Фитзджералд, стиснал телефонната слушалка в протегнатата си ръка.

— От контролната кула съобщиха — Фитзджералд вече крещеше, за да надвика шума в залата, — че радарите им са засекли голям, неидентифициран самолет. Самолетът лети право към летището. В момента се намира на шестдесет и две мили западно оттук, лети на ниска височина със скорост от триста и четиридесет възела. От кулата смятат, че самолетът може да е… — Той погледна Джонсън, а след това завърши изречението си, произнасяйки думите, които всички очакваха да чуят — … пътническия Стратън.

Залата сякаш експлодира. Някои от репортерите се спуснаха към Фитзджералд, други се хванаха за телефоните върху дългата заседателна зала. Шефовете на заводите Стратън, събрали се близо до вратата на залата, побързаха да излязат в коридора, откъдето се запътиха към малката заседателна зала за VIР гости.

Уейн Метц си проби път сред тълпата и сграбчи Джонсън за рамото.

— Как? Как е възможно това? Джонсън? Едуард Джонсън изгледа Метц така, сякаш изобщо не бе разбрал въпроса.

— Джонсън, по дяволите! Възможно ли е да е истина?

Джонсън беше като зашеметен. Няколко репортери, неуспели да се доберат до Фитзджералд, се скупчиха около Джонсън. От всички страни заваляха въпроси. Той разблъска репортерите, излезе в коридора и, полувървейки, полутичайки, се запъти към стълбището.

Уейн Метц, останал без дъх, го следваше по петите.

— Джонсън! Вярно ли е? Вярно ли е?

Без да спира, Джонсън се обърна и го погледна разсеяно.

— Откъде да зная, по дяволите…

Метц продължи да го следва.

— Къде отиваш?

— На шибаната рампа, Метц. Със скоростта, с която лети, самолетът ще е тук след по-малко от десет минути.

Метц слезе след него на долния етаж, продължи да го следва по един дълъг коридор, който водеше към сателитния терминал, докато стигнаха до една врата. Джонсън пъхна идентификационната си карта в електронния скенер и вратата се отвори. Двамата минаха през нея и се озоваха долу на пистите.

— Възможно ли е да е същият Стратън? Кажи ми. Моля те!