Мейдей

— Да. — Замълча за момент. — Макар че може да ни се наложи да кацнем и във водата. Помниш ли всичко, което Шарън ти каза по този въпрос?

— Да.

— Добре. — Бери смени честотата на своето навигационно радио и го настрои на канала на Сан Франциско. — Ще следя показателите оттук. А вие гледайте за суша. — Той регулира циферблата и се загледа в дисплея, който трябваше да отчете разстоянието, делящо ги от Сан Франциско. Видя изписалите се цифри и се усмихна. — Сан Франциско е точно пред нас — на деветдесет и три мили разстояние.

— Деветдесет и три мили? — повтори Крендъл. — След колко време ще сме там?

— След около петнадесет минути. Колко е часът?

— Шест часът и осем минути. Бери кимна.

— Е, най-късно в шест и половина ще бъдем на земята.

— О, мили Боже, не мога да повярвам. — Гласът й пресекна, задавен от сълзи. — О, Джон… О, Господи, не мога да повярвам. — Скри лицето си с ръце, цялото й тяло се разтрепера. — Вече почти сме си у дома.

— Да — разсеяно отговори Бери. Току-що бе погледнал индикаторите за горивото. Стрелката клонеше към нулата. Вече достатъчно добре се ориентираше в показанията на този индикатор и сравнително точно изчисляваше оставащото им летателно време.

До шест и половина, помисли си Бери, вече ще сме останали без гориво.

17.

Едуард Джонсън никога не бе харесвал горещите светлини на прожекторите, но днес те му се струваха по-кошмарни от всякога. Дългата заседателна зала, облицована с орехова ламперия и разположена на втория етаж на главната административна сграда, бе претъпкана с журналисти, оператори и представители на авиокомпанията. Всички обичат катастрофите, помисли си Джонсън. Всички, освен хората, пострадали физически или финансово от тях.

— Проклети лешояди! — промърмори той.

— Говори по-тихо — скастри го Уейн Метц. Той стоеше непосредствено до Джонсън, но се опитваше да не привлича вниманието към себе си. Държеше се така, сякаш нищо не го свързва с него. — Пред теб има микрофони.

Джонсън обаче изпитваше безразсъдна дързост.

— Проклети лешояди — повтори той. — В залата цареше такъв невъобразим шум, че той бе сигурен, че никой няма да го чуе, дори и да изреве с цяло гърло и да направи пълни самопризнания. Избърса потното си чело и с раздразнение забеляза, че прожекторите продължават да светят. — Скоро всичко ще свърши. — Погледна часовника. Шест часът и осем минути. — Тези шибани пресконференции никога не започват навреме.

Ханк Абът, представителят на корпорацията Стратън еъркрафт си проби път сред тълпата.

— Здрасти, Ед. Лош обрат.

Джонсън го погледна.

— Да.

Абът се обърна към Метц.

— Уейн Метц, нали? Бенефишъл?

— Точно така.

— Същото важи и за вас. Джонсън се намеси.

— Уведомихте ли вече застрахователите на корпуса?

На Абът му бяха нужни няколко секунди, за да схване въпроса.

— Чакай малко, Ед. В едно от онези съобщения се споменава нещо за бомба.

— Видял ли си пораженията, Ханк?

— Не, разбира се, но…

— Нито един инженер не ги е видял. Наистина ли смяташ, че един уплашен до смърт и вероятно мозъчно увреден пътник би могъл да направи разлика между бомбена експлозия и структурен дефект?

— Чакай малко, по дяволите…

— Ако корпусът на самолета не е издържал на налягането и в резултат на това се е пропукал някой прозорец или пък стена… тогава проблемът става ваш, нали?

— Виж, Ед, с Транс-Юнайтид въртим общ бизнес още отпреди войната. В редките случаи, в които са възниквали злополуки, причинени от структурни дефекти или несполучливи конструкции, винаги сме си признавали и сме поемали отговорността, но…

— Извинявай, Ханк. Няма самолет, няма оцелели и никой не знае нищо. Мисля, че не е редно да разговаряме без присъствието на адвокатите си.

— Копеле! — В продължение на няколко секунди Абът остана загледан в Джонсън, а след това рязко се обърна и си запробива път към другия край на залата.

Метц погледна Джонсън.

— Господи, почти успя да ме убедиш, че вината за катастрофата е тяхна.

— Тяхна е. — Той погледна напрегнато Метц. — Тяхна беше.

Метц кимна.

— Какво очакваш от правителственото разследване?

— Няма да е толкова страшно. — Джонсън не вярваше, че някакво разследване би могло да разгадае машинациите му, решили съдбата на пътническия Стратън. Както току-що бе напомнил на Абът, за подобни случаи съществуваше максимата: Няма самолет, няма оцелели. Виновни няма… или всички са виновни. — Разговарях с президента на компанията — продължи Джонсън. Той кимна по посока на един приятен на вид мъж, застанал до стената в другия край на залата. — Той сподели, че шефът ти бил много пищисан. Метц кимна.

— Да. Току-що разговарях с него. Днес след обяд се държа много добре, но настроението му се променило в момента, в който си е дал ясна сметка каква ще е реалната сума, която ще трябва да се изплати.

— Самообладанието му се е пропукало, а?

— Само ако знаеше колко по-лошо можеше да бъде. По дяволите, само ако знаеше какво направих… — Той се огледа. — Тази вечер трябва да замина за Ню Йорк. Утре сутринта ще се срещна с него. Надявам се да успеем да прехвърлим отговорността за случилото се на хората от Стратън.