Мейдей

Едуард Джонсън, пренебрегнал напълно Уейн Метц, засенчи лицето си с ръка и вдигна очи към залязващото слънце. Опита се да разсъждава разумно, но съзнанието му отказваше да възприеме случилото се. Вцепенен от ужас, неизпитван никога преди, той се затича напред. Имаше чувството, че пътническият Стратън всеки момент ще се спусне отгоре му, подобно на кошмарна птица, изпратена от ада, подобно на мъртвец, изплувал от дъното на океана. Стори му се, че забелязва малка точица на хоризонта, но си даде сметка, че е още рано за самолета. Моля те, Господи. Не и проклетия Стратън.

18.

Шарън Крендъл погледна индикатора, указващ оставащото им разстояние.

— Двадесет и три мили.

Бери здраво стисна кормилото. Прикова поглед в индикатора за горивото. Стрелката всеки момент щеше да навлезе в сектора ПРАЗНО; две предупредителни лампички мигаха с яркочервена светлина — вероятно светеха за пръв път от построяването на самолета насам.

— Джон, разполагаме ли с достатъчно гориво, за да стигнем до летището?

Край на необоснованите уверения. Двигателите можеха да изгаснат всеки момент.

— Не зная. Индикаторите не отчитат точно, когато горивото падне толкова ниско. — Забеляза електронната стрелка да се премества към сектора ПРАЗНО. От техническа гледна точка горивото им вече бе свършило, но можеха да се надяват, че двигателите ще продължат да работят още десетина минути. Не би могъл да предвиди точно — всичко щеше да се изясни едва когато разпознае отново ужасяващото чувство, което бе изпитал, когато самолетът изгуби мощност и едва не падна в океана, благодарение на инструкциите, които получиха по компютърната система за връзка. Коремните му мускули се напрегнаха.

— Двадесет и две мили. Продължаваме да следваме курса. — Тя замълча. — Ще успеем. Знаеш, че ще успеем.

Бери я погледна и се усмихна.

— Колко е часът? Искам точно време.

— Шест часът и двадесет и една минути.

Бери погледна към пелената от бяла мъгла, разпростряла се във всички посоки. Мъгливият слой се издигаше високо и затрудняваше видимостта през предното стъкло на кабината.

— По дяволите! Щом ни остават двадесет и две мили до летището, това означава, че не би трябвало да сме на повече от десет мили от моста Голдън Гейт. Ако не беше тази мъгла, вече щяхме да сме видели моста и града.

— Скоро ще ги видим.

— Съвсем скоро трябва да видим нещо. Намираме се на по-малко от пет минути от летището, което означава, че ще навлезем във въздушно пространство с интензивен трафик. Линда, оглеждай се за други самолети.

— Добре.

Бери се обърна към Шарън.

— Моля се на Господ да са ни забелязали на радара и да са предупредили останалите пилоти да се пазят от нас.

— Сигурна съм, че са го направили. — Шарън бе обхваната от странно спокойствие, причинено може би от пухкавото бяло одеяло, разпростряло се навсякъде около тях, или пък от обхваналата я умора и от увереността, че след по-малко от пет минути всичко това ще приключи — по един или друг начин.

Линда Фарли извика:

— Вижте! Какво е това?

Бери и Крендъл се обърнаха към нея, а след това насочиха погледи по посока на протегнатата й ръка.

Бери надникна през лявото стъкло на кабината. Близо до лявото крило на самолета забеляза призрачно сива грамада, извисила се над мъглата. Планина. Върхът беше поне с хиляда и петстотин фута по-висок от техния Стратън.

— Виждам го. Шарън, погледни.

— Да, и аз го видях.

— Разпознаваш ли го?

— Не зная. Почакай… Не зная. — Тя се наведе към Бери. — Да. Това е връх Тамалпаис. Намира се в Марин Каунти.

— Добре. Дай ми картите. — Той внимателно разгледа навигационните карти. — Това е на север от моста Голдън Гейт, така ли?

— Да. Мостът би трябвало да е напред. И малко вляво.

— Добре. — Той погледна през рамо и се усмихна насила. — Линда, печелиш шампанското… наградата. Ще ти купим нещо хубаво, когато се приземим.

Тя кимна.

Бери се обърна напред и предприе малък ляв завой.

— Ще се опитам да минем точно над моста. Трябва да продължим да летим над залива. — Знаеше, че самолетът лети твърде ниско, за да се опитат да минат над Сан Франциско или пък над планинската част на Марин Каунти. Летяха на височина от деветстотин фута, което означаваше, че над тях се извисяват поне три от планинските върхове, с които се славеше Сан Франциско, и голяма част от по-новите небостъргачи в града. Заливът под моста Голдън Гейт, който изпълняваше ролята на вход към пристанището, щеше да се превърне и в коридор към летището за техния ниско летящ самолет. — Шарън, Линда, оглеждайте се за моста — може би ще успеем да го различим в мъглата.

— Гледам — отвърна Крендъл.

Бери продължи с левия завой, опитвайки се да поеме курс по на изток и да налучка верния път в мъглата. Хрумна му, че един от аргументите против връщането на самолета в Сан Франциско е бил свързан със заплахата, която техният Стратън представлява за хората на земята. Бери обаче не смяташе да излага на опасност когото и да било. Щеше да продължи да лети над водата, независимо какви последствия ще има това за него и за останалите.