Мейдей

— Имаме добри изгледи за успех. И, Уейн — Джонсън сниши глас. — Не се опитвай дори да намекнеш пред господин Уилфорд Парк, че си помогнал да потопим онзи Стратън за доброто на компанията… защото, ако го направиш…

Метц кимна. Докато разговаряше с Парк, му бе хрумнало, че е извършил масово убийство за едното нищо. Дните му в Бенефишъл определено бяха преброени. По всичко личеше обаче, че Джонсън ще излезе от цялата тази каша невредим.

— Знаеш ли, животът наистина е гадно нещо.

— На мен ли го казваш? — В този момент Джонсън искаше от живота съвсем малко — едно питие и здрав, непробуден сън. Искаше да се качи в колата си, да отиде на плажа, да се настани в някой мотел и да забрави за това летище.

Някой изкрещя:

— Две минути! — Очевидно пресконференцията щеше да се излъчи на живо по телевизионните канали.

Метц присъстваше за пръв път на подобна пресконференция — присъствието на телевизионните и вестникарските екипи го плашеше и увеличаваше проблемите, пред които бе изправен. Искрено се надяваше, че Джонсън ще се справи с положението. Внезапно изпита непреодолимо желание да се скрие в някой тъмен ъгъл.

— Дали да не се отдалеча малко?

— Бразилия достатъчно далеч ли ти се струва?

— Исках да кажа…

— Остани тук. Само отстъпи малко назад, за да не си точно срещу камерите, но не се отдалечавай много.

Метц изведнъж бе обхванат от вдъхновение.

— Нямам нищо против да отговоря на някои въпроси. Бих могъл да кажа нещо.

— Не се опитвай да спасяваш службата си на моята пресконференция. И бездруго може да се окаже доста трудно да отърва собствената си кожа. Отстъпи.

Метц се подчини. Съзнаваше, че Джонсън е все още превъзбуден и нервен, но знаеше, че в момента, в който се успокои достатъчно, за да разсъждава логично, той ще започне да крои планове, целящи да помогнат на Метц да запази работата си. Всъщност той просто нямаше друг избор. Двамата с Метц бяха в един и същи кюп.

— Една минута!

Джонсън извади една пура от джоба си и я запали. Огледа залата. Кевин Фитзджералд стоеше редом със завеждащия връзките с обществеността на Транс-Юнайтид и с няколко от шефовете на компанията. Малко по-нататък видя президента и председателя на борда, които се държаха така, сякаш самият Господ Бог бе застанал между тях, макар непочтителният поглед на Джонсън да не го виждаше. Всички шефове единодушно бяха изразили становището, че настоящата пресконференция е твърде важна, за да се проведе от служителите от отдела за връзки с обществеността. Едновременно с това поводът за свикването й бе прекалено трагичен, поради което бе недопустимо името и лицето на президента да се свързват с него. Копелета! Джонсън оправи вратовръзката и изтри потно чело.

— Тридесет секунди!

Джонсън погледна часовника. Шест часът и дванадесет минути.

Един телевизионен техник се провикна от другия край на залата.

— Ние сме готови, господин Джонсън.

Джонсън кимна. Обърна се и погледна право в камерите. Ярките светлини блеснаха в очите му.

Метц отстъпи още по-назад. По навик опипа вътрешния джоб на сакото си с жест, с който повечето хора обикновено проверяват дали портфейлът им е на мястото си, и сърцето му подскочи уплашено, когато пръстите му не напипаха нищо. После с известно смущение си спомни, че двамата с Джонсън бяха отбили от пътя, свързващ хангара на Транс-Юнайтид с административната сграда на компанията, за да ги изгорят. В момента разпечатките представляваха само малка купчинка пепел. Въпреки това Метц пъхна ръка във вътрешния си джоб. Внезапно изпита ирационалния страх, че може по невнимание да е забравил едно от съобщенията в джоба си, а телевизионните камери, подобно на рентгенов апарат, ще насочат към него обективите си и веднага ще осветят компрометиращия го материал. Пръстите му стигнаха чак до долния край на джоба. Метц бързо потупа с ръце и останалите си джобове. Видя, че Джонсън го гледа с раздразнение. Успокой се. Вече му се вижда краят.

Една млада жена с папка в ръка се провикна:

— Господин Джонсън, следете червената лампичка.

— Естествено, че ще я следя — грубо я сряза Джонсън.

— Добре. Ще започнем с подготвеното от вас изявление, а след това ще дадем думата на журналистите за въпроси.

— Ясно.

Джонсън имаше чувството, че журналистите — или новинарите, както се наричаха самите те — буквално изпитват възторг от факта, че на тях се пада възможността да отразят първата катастрофа на свръхзвуков самолет. Ако тези копелета можеха само да предположат с каква история се бяха разминали.

Червената лампичка на камерата светна.

— Вие сте.

Джонсън се изкашля и придаде на лицето си подобаващо изражение, съответстващо на трагичните новини, които се канеше да съобщи още с първото си изречение.