Мейдей

Крендъл зае отбранителна позиция, макар да не разбираше защо. Опита се да се концентрира върху контролния панел. Може би щеше да се сети още нещо. Означенията над контролните прибори и индикатори й изглеждаха напълно неразбираеми. RM1. LOM. Променлив ток. Жиротрансфер.

— Ето. Спомних си нещо. Това ADF. Мисля, че е някакво радио.

Бери се усмихна едва-едва.

— Да. Използва се за автоматично следване на сигнал. Обикновено сигнал, изпратен от летището. Може би ще го използваме по-късно.

— О! — Тя се облегна назад. — Тревожа се за Барбара. От доста време не се е обаждала.

Бери бе открил часовник в кабината, но той като че ли не беше в изправност.

— Колко е часът?

Тя погледна часовника си.

— Дванадесет часа и шест минути според времето в Сан Франциско.

Бери погледна своя. Осем часа и шест минути. Осем часа напред. В този момент разбра, че часовникът е сверен по гринуичко време и си припомни, че авиокомпаниите винаги отчитат времето, използвайки за база часовия пояс, признат в цял свят. Отчаяно поклати глава. Всички прибори в тази кабина сякаш му подаваха напълно безполезна информация. Радиопредавателите имаха много честоти, но не работеха. Индикаторите за курса на самолета стояха като заковани по средата на скалата, но това не му помагаше да разбере накъде летят. Часовникът му казваше, че в този момент на другия край на света площад Пикадили е окъпан от неонови светлини, а лондонските театри са вдигнали завеса за първото действие на поставените в тях пиеси. Цялата тази безполезна информация го изнервяше. Даде си сметка, че с всяка изминала минута става все по-мрачен и раздразнителен. Трябваше да се отърси от това настроение.

Изкашля се, за да прочисти пресъхналото си гърло.

— Добре поне, че времето е хубаво и все още е ден. Ако това се бе случило през нощта…

— Точно така — съгласи се Крендъл. Не беше особено ентусиазирана.

Потънаха в мълчание. Всеки един знаеше, че другият е изнервен и притеснен, но просто не можеха да намерят думи, за да се подкрепят взаимно. Бери си помисли, че би било добре, ако Стейн можеше да дойде при тях в кабината. Крендъл пък искаше Йоширо да се върне по-скоро. Никой от двамата не се опитваше да си представя как би протичал полетът, ако не бе станала тази злополука; никой не изпитваше благодарност, че е останал жив. Цялото им съществуване бе съсредоточено около тревогите за следващото действие, което щяха да предприемат през близките няколко минути.

Бери се надигна на мястото си и погледна към салона зад тях.

— Какво е положението, господин Стейн? — извика той.

Харолд Стейн се провикна в отговор:

— Долу всички утихнаха. Тези тук — също. При втория пилот няма никаква промяна.

— Повикайте Барбара Йоширо.

Стейн се провикна силно, наведен надолу към стълбището, и се ослуша напрегнато. Извърна се с лице към кабината.

— Не отговаря.

Шарън грабна слушалката на вътрешния телефон и погледна към конзолата.

— Не зная на кой номер да позвъня.

— Пробвай ги всичките.

Крендъл реши да звънне първо на пост шест в опашката на самолета. Натисна бутона и изчака. Никой не вдигна.

— Да се обадя ли на друг пост, или да изчакам на тази линия?

Бери започваше да губи търпение.

— Откъде да зная?

— Боя се за нея.

Бери бе обхванат от гняв.

— Аз бях против отиването й там. Ето че сега и тя се превърна в част от проблема, а не от разрешаването му. — Пое си дълбоко въздух.

Шарън Крендъл се надигна на мястото си.

— Слизам долу.

Бери се присегна и я сграбчи за китката.

— Не. Никъде няма да ходиш. Имам нужда от теб тук. — Погледна я напрегнато. Двамата сключиха неизречено споразумение: сега Бери бе командир на този самолет.

Крендъл бавно се отпусна на мястото си. Най-накрая кимна.

— Добре. — Погледна Джон Бери, който отвърна на погледа й. Присъствието на този мъж й вдъхваше странно успокоение и увереност.

— Пробвай и на останалите постове — посъветва я Бери с нисък и спокоен глас. — Аз ще започна да сменям каналите на компютърната система. Може пък да извадим късмет, ако продължим да се занимаваме с нея. — Бери внимателно пусна китката на Крендъл и протегна ръка към компютърната клавиатура.

Джак Милър се опитваше да реши дали да отпусне още малко време на Полет 52. Хвърли поглед към Брустър.

— Как е компютърната система днес?

Брустър вдигна очи от картата.

— Какво?

— Компютърната система? Работи ли?

— О! — Той се поколеба. — Не. Всъщност току-що се получи някакво неясно и непълно съобщение.

— Добре. — Той се завъртя на стола и погледна Евънс. — Добре, Денис. След десет минути им се обади по радиото. Бъди внимателен и учтив.

— Винаги съм учтив, шефе.

— Точно така.

Джери Брустър рязко хвърли молива върху бюрото и тръгна бързо към комуникационната зала.