Мейдей

— Само си губя времето — промърмори той. Отвори вратата, опитвайки се да не обръща внимание на задушливата миризма на химикалите, отиде до средата на стаята и седна на стола пред клавиатурата на компютърната система. Видя, че на екрана няма съобщения. Настрои машината на автоматичен режим на работа — тя щеше да открие канала, по който бе предадено последното съобщение, и да изпрати отговор на онова SOS. Знаеше, че процедурата ще задейства само в случай, че пилотът не е променил кодовете. Брустър сложи ръце върху клавиатурата и написа съобщение почти толкова кратко колкото онова, което бе получил.

КОИ СТЕ ВИЕ?

Копие от съобщението се изписа на монитора пред него.

На Бери му се стори, че от компютърната система долита едва доловимо бръмчене, а една от лампичките върху конзолата премигна за миг. Той отдръпна като опарен ръката си от кодовия селектор.

Звънецът, сигнализиращ за пристигащо съобщение, иззвъня два пъти. В кабината на Стратън 797 този звук прозвуча като празничния звън на камбаните на Нотр Дам14 в коледната нощ.

Шарън Крендъл извика от изненада.

Джон Бери усети стягане в гърдите. Гърлото му пресъхна.

На екрана започнаха да се изписват букви.

Шарън Крендъл се присегна и сграбчи ръката на Бери.

КОИ СТЕ ВИЕ?

Бери едва не скочи от мястото си.

— Кои сме ние? — изрева той. После се изсмя. — Ще им кажа кои сме, по дяволите! — Постави пръсти на клавиатурата. — Кой е номерът на шибания ни полет?

— Петдесет и две. Полет петдесет и две. Побързай! За Бога, не им позволявай да ни изоставят! — Очите на Шарън Крендъл за пръв път се напълниха със сълзи и тя изхлипа тихичко. Загледа се в Джон Бери, който пишеше съобщението с разтреперани ръце.

* * *

— Исусе Христе! — Джери Брустър се наведе над екрана, върху който започна изписването на съобщението.

ОТ ПОЛЕТ 52: КРИТИЧНО ПОЛОЖЕНИЕ. МЕЙДЕЙ. САМОЛЕТЪТ ПОВРЕДЕН. РАДИОПРЕДАВАТЕЛИТЕ ИЗВЪН СТРОЯ. НАМИРАМЕ СЕ НАД ТИХИЯ ОКЕАН. ИМАМЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ.

Брустър натисна бутона за отпечатване на съобщението, после откъсна листа с разпечатката и се взря в него. Сърцето му биеше силно, умът му трескаво препускаше в различни посоки. Бързо тръгна към вратата, но рязко спря и се върна при компютъра. Знаеше, че хората на борда на онзи самолет очакват незабавен отговор. Всеки човек на тяхно място би бил нетърпелив. С омекнали от напрежението пръсти той написа кратък отговор.

ДО ПОЛЕТ 52: СИГНАЛЪТ ЗА ПОМОЩ ПРИЕТ. ОСТАНЕТЕ НА ТОЗИ КАНАЛ.

Джери натисна бутона за изпращане на съобщението и се помоли проклетата машина да не откаже отново. Видя съобщението си изписано на екрана и се затича към вратата.

Джери влетя в обширната зала на контролно-диспечерския център и извика:

— Запазете тишина! Чуйте че! Полет 52 е в опасност!

Развълнуваният му глас надделя над монотонните шумове в претъпканото помещение. Всички гласове утихнаха веднага. В залата се чуваше единствено звъненето на някакъв телефон.

Джак Милър скочи от стола си, който се търкулна назад и се блъсна в бюрото зад това на Милър.

— Какво се е случило? — Бързо тръгна към Брустър.

Брустър трескаво размаха листа със съобщението.

— Ето! От компютърната система.

Милър грабна листа и го прегледа набързо. Изкашля се и го прочете на висок, пресекващ на моменти глас.

— Мейдей… Самолетът повреден… Радиостанциите извън строя…

Милър не беше особено изненадан. Дълбоко в себе си вече бе почувствал, че с всяка изминала минута закъснението, регистрирано от екипажа на Полет 52, придобива все по-зловещ смисъл. И въпреки това той непрекъснато бе отлагал провеждането на разговора, който щеше да им помогне да си изяснят положението. Желанието му да отхвърли неприятните мисли и да приеме, че всичко е наред, беше съвсем естествено.

Развълнуваният шепот на диспечерите в залата прерасна в разпокъсани въпроси и възклицания, произнесени на висок, изпълнен с изумление глас.

Милър се обърна към Брустър.

— Отговори ли?

— Да. Да. Информирах ги, че сме получили сигнала. Инструктирах ги да останат на същата честота.

— Добре. Добре. Така. Добре.

Милър огледа залата. Погледите на всички бяха насочени към него. Той беше старши диспечер. Освен това отговаряше за Полет 52. И в двата случая отговорността беше изцяло негова. Така пишеше в наръчника. Само че нещата никога не протичаха според правилата и указанията. Поради някаква причина този сигнал за помощ бе изпратен по компютърната система, а не чрез каналите, които се използват в подобни ситуации. И сега Милър не беше съвсем сигурен какъв трябва да бъде следващият му ход.

Помощник-диспечерът Денис Евънс заговори със спокоен, монотонен глас, който достигна до Милър въпреки шума в залата.

— По-добре да съобщим на някого. Колкото е възможно по-бързо.

Милър се намръщи. Обикновено гледаше на Евънс като на досаден трън в петата, но този път той имаше право.