Мейдей

— Инструктирал си ги да обърнат обратно. — Това не беше въпрос, а твърдение, произнесено с равен тон, в който не се долавяше нито одобрение, нито порицание.

Милър го погледна право в очите.

— Да, сър. Вече ги обърнахме.

На Джонсън му бе нужна цяла секунда, за да разгадае неясния отговор, и още една, за да реши дали Милър не проявява неподчинение. После на лицето му се появи една от редките му усмивки.

— Да. Обърнахте ги. Добра работа.

Милър кимна. Стори му се странно, че това бе единственият коментар на шефа по експлоатацията. От друга страна обаче Едуард Джонсън никога не си хабеше приказките напразно.

Джонсън огледа залата. По един твърде перверзен, но и разбираем начин всички присъстващи едва ли не се радваха на драмата, в която бяха въвлечени. Точно от такива трагични ситуации се раждаха легендите за авиокомпаниите. Всяко негово изявление оттук нататък, всяко изражение на лицето му ще стане повод за безброй истории, които ще се предават от уста на уста. Единствено Джак Милър и младият му помощник Джери Брустър като че ли изобщо не се забавляваха.

— Сър? — Беше Джери Брустър. Той колебливо пристъпи към Джонсън.

— Какво? — Джонсън виждаше, че младият стажант е притеснен.

— Боя се, че може да съм… допринесъл за сериозността на проблема. — Брустър говореше бързо; искаше час по-скоро да приключи с това признание. — Когато видях първото съобщение SOS, не реагирах веднага. Помислих си, че е някакъв номер.

— Номер? — Джонсън повдигна едната си вежда. — Що за номер може да бъде едно послание SOS?

— Не, искам да кажа, че си помислих, че някой си прави майтап. Сметнах, че е решил да се избудалка с нас. — Брустър нервно мачкаше папката, която държеше в ръка. Това щеше да се окаже по-трудно, отколкото бе предполагал. — Но не се забавих прекалено дълго. Върнах се веднага щом…

— Всяко забавяне е прекалено дълго — заяви Джонсън, прекъсвайки Брустър. — По-късно ще поговорим за това — сърдито рече той и махна с ръка, за да отпрати младежа. След това се обърна към останалите мъже в стаята. — Що се отнася до вас, искам да напомня на всички, че в тази работа няма място за шеги. Нито едно съобщение не трябва да се разглежда като майтап. Никога.

Брустър се обърна смутено и излезе от залата.

Джонсън замълча за момент. Доволен бе, че, ако се стигнеше до наказания, разполагаше поне с една глава, която да сложи на дръвника. Би могъл да намери още няколко. Обърна се към Милър.

— Джак, на кого си се обадил? Кой знае за това?

— Оставих на Евънс да проведе телефонните разговори.

Евънс веднага се намеси.

— Придържах се точно към инструкцията, сър. Онази за чрезвичайните произшествия.

— Значи не си звънял на пресата, нали?

— Не, сър. — Евънс облиза устни. Отворила му се бе възможност да натрупа точки в актива си и нямаше никакво намерение да я пропилява с неуместни думи или действия. И все пак бе проявил известна дързост. Пое си дълбоко дъх и се постара гласът му да прозвучи уверено. — Изпълних указанията. Но само донякъде.

Джонсън пристъпи към него.

— И какво означава това, по дяволите?

— Означава, че позвъних единствено на вас и на господин Мети от застрахователната компания Бенефишъл.

Хвърли кос поглед към Милър. Милър го изгледа с раздразнение. Евънс продължи:

— Не се обадих на другите, защото не знаехме каква всъщност е повредата. Предпочетох да не се обаждам и на представителя на компания Стратън.

Погледна Джонсън.

Лицето на Джонсън си оставаше абсолютно безизразно.

— Значи ли това, че не си предупредил президента на авиокомпанията? Нито пък отдела за връзки с обществеността?

Евънс кимна.

— Обадих се само на вас и на господин Метц.

— Защо?

— Защото в онзи момент не ми се стори наложително да звъня на всички. Помислих си, че ще е по-добре, ако ви изчакаме, сър. Знаех, че сте в ресторанта за висшия ръководен персонал. Сметнах, че е по-разумно да оставя на вас да вземете решението на кого точно да се обадите. Това не е катастрофа. Става дума за самолет, който все още е във въздуха, нали, сър? Освен това в началото смятахме, че положението не е чак толкова сериозно. Ето така разсъждавах, сър.

— Наистина ли? — Джонсън протегна ръка и взе незапалената си пура. Отново я пъхна в устата си. Изчака няколко секунди. — Добре. Добре, Евънс.

Евънс целият засия.

Джонсън вдигна поглед и заговори на всички присъстващи в залата.

— А сега ме чуйте добре. Никой да не предприема каквото и да било, преди да го е обсъдил с мен. Нищо! Разбрахте ли?

Всички кимнаха. Джонсън продължи.

— При мен остава само Милър. Всички останали се заемат с обичайните си задължения. Евънс, поемаш ръководството на целия тихоокеански сектор. Следиш всички полети с изключение на 52. Аз лично поемам Полет 52. Ако някой се интересува от него, препращайте го при мен.

Милър внезапно си даде сметка, че той най-неочаквано бе запратен в трета глуха. Бяха го понижили до младши помощник. Искаше му се да се върне на бюрото си или да избяга някъде далеч от Джонсън.

Джонсън насочи пурата си напред.