Мейдей

Запита се какво ли се бе случило този път. Вероятно някой от служителите, обслужващи полета на пътническия Стратън, не можеше да намери кутията с обяда си, или някой от диспечерите не знаеше къде му е моливът. Той спря пред вратата и хвана дръжката.

Поспря за миг и си припомни онова, което вече му бе известно. Не беше много. Само едно кратко телефонно обаждане, прекъснало важен служебен обяд в ресторанта за ръководния персонал. Обадил се бе някакъв помощник-диспечер на име Евънс или Евърс. Критична ситуация, господин Джонсън. Полет 52. Но положението може би не е чак толкова лошо. Защо тогава му звънеше, по дяволите? Ето какво щеше да им каже. От изпълнителните кадри като тях се очакваше да се справят сами с всички ситуации, които не са чак толкова лоши.

Едуард Джонсън знаеше, че Полет 52 се извършва със Стратън 797. Най-модерният самолет на Транс-Юнайтид. Свръхзвуковата кралица на небесата. Ако питаха него обаче, този самолет си беше един четиристотин и дванадесет тонен боклук. При цена сто двадесет и седем милиона долара на самолет всеки проблем с някой от техните пътнически 797 се превръщаше в истинско изпитание. Самият самолет беше достатъчно надежден и печалбите от него възлизаха на едно малко състояние. Като вицепрезидент по експлоатацията той не се интересуваше от финансовата страна на проблема. Проклетият самолет бе твърде ценен и постоянно се набиваше в очите на членовете на борда на директорите. На медиите — също. Този самолет бе причина самият той да се чувства прекалено уязвим. Изваден на показ. Положението се усложняваше допълнително и от факта, че той бе един от хората, гласували за закупуването на тези самолети. Освен това съвсем наскоро бе успял да прокара програма за огромни икономии, която целеше да намали загубите чрез орязване на голяма част от ненужните проверки, изпитания и задължителната поддръжка.

Джонсън бутна вратата и влезе в контролно-диспечерския център.

— Кой е най-старшият тук? — попита веднага.

Огледа полупразното помещение. В стаята се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от пронизителния звън на телефоните. Джонсън извади пурата от устата си. Преди да влезе в сила корпоративната политика, забраняваща тютюнопушенето, той си пушеше на воля и не му се налагаше да държи проклетото нещо незапалено в устата си. Хленчещи копелета!

— Къде, по дяволите, са останалите?

Забеляза, че техниките му за сплашване днес постигат желания резултат. Той обаче не беше чак толкова безчувствен, че да не различи признаците, вещаещи сериозни неприятности, и да не усети страха, който витаеше във въздуха.

— Къде са другите? — повтори малко по-тихо. Джери Брустър, който стоеше на няколко фута от Джонсън, заговори, с което изненада сам себе си.

— В комуникационната зала, сър. Господин Милър е старши диспечерът.

Джонсън бързо тръгна към остъклената зала. Отново пъхна пурата в устата си, отвори вратата и влезе в претъпканата с хора зала.

— Милър? Тук ли си?

— Ето тук съм — отговори Джак Милър във внезапно утихналата стая.

Няколко от диспечерите отстъпиха встрани, за да направят път на Джонсън. Другите бързо излязоха от залата. Денис Евънс незабелязано се отдалечи от Милър и застана близо до вратата — така можеше както да влезе, така и да излезе. В зависимост от ситуацията.

Джери Брустър влезе неохотно в малката зала.

Джонсън приближи до компютъра. Погледна надолу към Милър.

— Какъв е проблемът?

Милър бе обмислил отговора си много внимателно, но сега, когато видя Джонсън пред себе си, можа единствено да посочи към видеоекрана.

ДО ПОЛЕТ 52: МНОГО ДОБРА РАБОТА. ЧАКАЙТЕ ИНСТРУКЦИИ. УСПОКОЙТЕ СЕ. ВСИЧКИ ТУК СЕ ТРУДИМ, ЗА ДА ВИ ВЪРНЕМ У ДОМА. Джонсън погледна Милър.

— Какво означава това, Милър? Много добра работа? Успокойте се? Що за съобщение си изпратил на пилотите ни?

Милър вдигна очи към екрана. Той самият беше така погълнат от проблема, че не можеше да си представи, че все още има някой, който не знае какво се е случило.

— Самолетът не се управлява от нашите пилоти.

— Какво? За какво говориш, по дяволите?

Джак Милър бързо протегна ръка и извади купчината разпечатки.

— Ето. Цялата история е в тях. Всичко, което знаем. Всичко… — Той замълча за момент. — Всичко, което сме направили. Боя се, че положението е много по-лошо, отколкото предполагахме.

Джонсън взе сгънатите разпечатки и започна да чете. Извади незапалената пура от устата си и я остави на масата. Прочете всичко, но не вдигна поглед от листите, които държеше в ръка.

Сьомгата, която Едуард Джонсън бе изял на обяд, започна да се надига в стомаха му. Преди по-малко от половин час бяха обсъждали кандидатурата му за президент на Транс-Юнайтид. А сега му сервираха това. Бедствията и злополуките можеха бързо да издигнат всеки ръководител. Но също толкова бързо можеха и да го унищожат. Ето защо човек трябва да знае как да се възползва от тях. Ако този инцидент беше вследствие на икономиите, които лично той бе наложил… Джонсън вдигна очи от разпечатките. Лицето му не изразяваше нищо. Прикова поглед в Джак Милър.