Мейдей

Джордж Йейтс обаче все още проявяваше интерес. Много силен при това. От момента, в който я бе забелязал сред тълпата, от мига, в който инстинктите му бяха подсказали, че е по-различна от останалите… от този момент нататък единствената му мисъл бе да я настигне и да я подчини на нагона си. Всъщност той не би могъл да назове с думи нищо от онова, което го подтикваше към действие. Инстинктите му обаче бяха непокътнати. Обърна Барбара по гръб и коленичи над нея, притиснал тялото й между разтворените си колене.

Барбара сви коляно и го изрита в слабините.

Джордж Йейтс изрева и се изправи. За втори път му причиняваше болка и му отказваше. Той бе леко озадачен, но много скоро прецени, че тя вече не е само обект на страстта му. За него тази жена вече се бе превърнала в заплаха. Във враг.

Барбара се надигна, подпря се на една ръка и се протегна към телефона на стената. Ръката й събори слушалката, която, увиснала на кабела, се разлюля над лицето й. Барбара я сграбчи и в този момент почувства силна болка в окото, последвана от друга в скулата. Тя падна назад. Слушалката продължи да се люлее над нея. Със замъгленото си от болката съзнание Йоширо осъзна, че младият мъж я бе ударил; ударил я бе силно с юмрук. Беше я ударил така, че да й причини силна болка.

Огромната му тъмна фигура се надвеси над нея и скри лампите, които мъждукаха в камбуза. Барбара не чуваше никакъв звук, не виждаше светлини и това породи у нея чувство на нереалност. Тя просто не можеше да повярва, че това се случва с нея; цялата ситуация й изглеждаше твърде далечна, абсолютно различна от света, от който само допреди няколко часа беше неразделна част. — Сякаш е била обгърната от гъста мъгла, след което се е озовала в някакъв паралелен свят, който много приличаше на нейния, но въпреки това бе коренно различен.

През следващите няколко секунди Барбара усещаше единствено студения под под голите си крака и гърба си и равномерното бумтене на двигателите, които леко тресяха помещението. После изведнъж широко отвори очи и се опита да се съсредоточи върху онова, което предстоеше.

След като удари врага си два пъти с юмруци, Джордж Йейтс, чиито условни рефлекси бяха останали непокътнати, проумя с остатъка от съзнанието си, че има нужда от някакво оръжие, с което да се предпази от опасността в лицето на Барбара. На пода, вляво от него, видя парче желязо, което стюардесите използваха като резе за затваряне на шкафа с алкохолните напитки. Йейтс го грабна и, без да спре и да се замисли, го стовари с все сила върху тялото на врага си.

Желязото удари лявото рамо на Барбара Йоширо, след което се заби в черепа й. Тя припадна веднага от силната болка в главата. Металното парче отвори още една, по-голяма кървяща рана в тялото й — този път на врата й, над лявото й рамо.

Джордж Йейтс се загледа в увеличаващата се локва кръв, която заобикаляше неподвижното тяло на пода. В мига, в който видя новите й наранявания, той схвана какво означава това. Състоянието й беше твърде очевидно и той разбра: тя вече не представлява заплаха — врагът беше сразен.

Доволен от постигнатото, Йейтс забрави за предишния си интерес към жената и насочи вниманието си към други обекти. Внимателно огледа камбуза. Подобно на диво животно, събудено от сън, той бавно и предпазливо обиколи помещението, но никъде не забеляза изход за бягство. Йейтс не обръщаше никакво внимание на растящата локва кръв на пода, нито пък на тялото, от което изтичаше кръвта.

Когато и последната й капка кръв се отцеди върху металния под на камбуза, Барбара Йоширо умря.

9.

Едуард Джонсън вървеше бързо по дългия коридор към синята врата, на която пишеше КОНТРОЛНО-ДИСПЕЧЕРСКИ ЦЕНТЪР. Спря се рязко, пъхна една незапалена пура в устата си и изпробва няколко изражения, като се оглеждаше в една остъклена врата. Избра изражението, което нарече пренебрежение, примесено с нетърпение. Остана за секунда загледан в себе си. Изсечени скули, сивееща по слепоочията коса, студени сиви очи. На ръководна длъжност. Вицепрезидент по експлоатацията. Беше съхранил някои от качествата си на бивш работник от багажния сектор, за да изгради пред подчинените си образа на суров и безцеремонен началник, но едновременно с това бе успял да култивира у себе си лустрото, което му отваряше вратите към света на хората с бели якички. Доволен от впечатлението, което щеше да произведе с появата си при диспечерите, Джонсън продължи по пътя си.

Стигна до металната врата в дъното на коридора. Колко пъти бе извървявал това разстояние? И защо? След двадесет и седем години служба в авиокомпанията знаеше от опит, че почти всички подобни повиквания се оказват фалшива тревога. Истински сигнал за тревога бяха получили преди три години, но дори и тогава усилията им се оказаха напразно губене на време. Всички пътници на борда на онзи самолет бяха станали храна за рибите много преди той да получи съобщението.