Мейдей

— Колко души работят тук? — попита Метц. Пое си дълбоко въздух. — Господи, така ми се иска този самолет да се разбие ей така, от само себе си. Искам да кажа, че мъртвите са си мъртви. Край. Няколко седмици на шумни вестникарски сензации. След това никой няма да си спомня дори името на авиокомпанията. По дяволите, та аз не си спомням името на компанията, претърпяла последната голяма катастрофа. За средния гражданин имената на всички авиокомпании звучат еднакво. Също като имената на застрахователните компании. Не разбираш ли? Ако самолетът потъне в океана, всички факти потъват заедно с него. Няма нищо за фотографиране. Няма оцелели, които да бъдат интервюирани. Медиите бързо ще се отегчат. Националното управление за безопасност на транспорта няма да разполага с останки, чрез които да възстанови събитията. Местоположението на самолета в момента е неизвестно, а Тихият океан е достатъчно дълбок, за да сме сигурни, че черната кутия на самолета няма да бъде намерена никога. Джон Бери и екипажът ще са мъртви. Никой няма да знае със сигурност какво точно се е случило. Ще минат години, докато по съдебен път се установи кой носи отговорност за случилото се и до каква степен. Самата авиокомпания може дори да се окаже жертва, ако се приеме версията за бомба, избухнала на борда на самолета.

— Правилно — обади се Джонсън. Бомбите бяха извън кръга на неговите отговорности и задължения. Вината в този случай щеше да понесе Отделът по безопасността на полетите. А без никакви веществени доказателства никой адвокат не би могъл да докаже, че орязаният бюджет за поддръжка на самолетите по някакъв начин е понижил издръжливостта на лайнера.

Метц започна да говори все по-бързо.

— Бихме могли да въвлечем в разследването и хората от Стратън еъркрафт. Можем да протакаме делото в съда цяла вечност и да се пенсионираме, преди да се стигне до някакво решение. Но ако Джон Бери кацне на международното летище на Сан Франциско… е, едва ли ще можеш да разчиташ на някакви юридически маневри, при положение че неоспоримото доказателство за престъпното нехайство на авиокомпанията стои на летището, а клиниките за умствено увредени и душевноболни хора са препълнени до горе с живи, дишащи и олигавени доказателства за крайния резултат от инцидента с Полет 52 на Транс-Юнайтид.

Метц все още не бе споделил мнението си, че за тези хора ще е по-добре да са мъртви. Въпросът беше спорен и той го остави като последна възможност.

— Добре, Ед. Сложих всички карти на масата. Помисли върху казаното от мен. Желая ти късмет. На теб и на всички нас. — Той отключи вратата и я отвори.

— Затвори проклетата врата! Връщай се тук! Метц затвори и заключи вратата. Погледна Едуард Джонсън и попита:

— Въпросът е следният: Можеш ли да изпратиш на Бери такива инструкции, които да доведат до падането на самолета в океана?

Джонсън кимна. Вече бе мислил по този въпрос.

— Мисля, че да. Бедното копеле… Така и няма да разбере какво се е случило.

11.

Джон Бери изви глава и погледна през рамо към салона. Канеше се да извика на Стейн, но той не беше там. Тери О’Нийл стоеше до вратата и приличаше на завърнал се у дома дух, който не може да прекрачи прага без покана. Бери погледна край нея. Очите му обходиха целия салон.

— Къде, по дяволите?…

Шарън Крендъл погледна към Бери.

— Какво има? — Обърна глава и проследи погледа му. — О, за Бога!

Бери скочи от пилотското място и застана на вратата. Харолд Стейн го нямаше. По-лошото бе, че шестима пътници от долния салон бяха успели да се качат на горния етаж. Докато ги наблюдаваше, Бери видя още един да се появява по стълбите. Погледна към Шарън Крендъл.

— Стой тук и не ги пускай в кабината.

Крендъл се изправи и застана на вратата. Тери се присегна към нея. Крендъл хвана ръцете на приятелката си и ги задържа, но не й позволи да влезе вътре.

Бери бързо излезе в салона, хвана Тери за ръка и я повлече след себе си.

Видя Линда Фарли да лежи близо до пианото. Застана в средата на салона, без да обръща внимание на хората около себе си.

— Линда!

Тя не отговори.

Бери изпита неочаквано силен страх. Пусна ръката на стюардесата и се затича през застланото с килим помещение. Коленичи край момичето, хвана я за рамото и я разтърси.

— Линда!

Линда Фарли бавно отвори очи.

Даниел Маквери, който лежеше няколко фута по-нататък, също се ококори. Очите му запремигваха бързо, разширени и изцъклени, подобно на очите на някоя нощна животинка след залез слънце. Той надигна глава.

Бери помогна на момичето да седне. Видя, че устните й са сухи и напукани, а по лицето й личат засъхнали сълзи.

— Почти стигнахме, скъпа.

Линда Фарли погледна по навик към мъжа, когото трябваше да наблюдава.

— Той е буден! — извика тя.

Бери се вгледа в кръвясалите очи на втория пилот.

Даниел Маквери седна и удари главата си в крака на пианото. Той изръмжа от болката и се претърколи по корем, след което запълзя към Бери, изплезил език като куче.

Бери придърпа момичето към себе си и му помогна да се изправи.

Маквери продължаваше да пълзи към тях.