Мейдей

Бери избута девойчето зад себе си, а после бавно и предпазливо се наведе и помогна на пилота да се изправи. Вгледа се в очите му. Само преди няколко часа Бери бе възлагал всичките си надежди на този човек. Това обаче беше преди да е разбрал истинските размери на трагедията, сполетяла мъжете, жените и децата от Полет 52. Преди да се е свързал със Сан Франциско, преди да е добил увереност в себе си. Сега видя, че мъжът, застанал пред него с премигващи, зачервени очи и разкривено от конвулсии лице, не би могъл да му помогне по никакъв начин. Неохотно, с известно чувство на вина Бери завъртя мъжа и леко го отблъсна, за да го отдалечи от себе си. Маквери измина няколко фута, блъсна се в пианото и се строполи под него.

Бери погледна към вратата на кабината. Тери О’Нийл отново се опитваше да влезе в пилотската кабина. Шарън стоеше на вратата, протегнала ръце пред себе си, и се опитваше да избута приятелката си. Помисли си, че Шарън действа твърде предпазливо. Един от мъжете, качил се от долния етаж, също вървеше към пилотската кабина. Бери бързо се огледа. Останалите пътници се щураха безцелно и постоянно се блъскаха в мебелите или един в друг. Запита се каква сила, какъв остатъчен интелект ги тласка и подтиква да се държат по този начин. Какво търсеха? За какво мислеха?

Бери хвана Линда за ръка и я завлече до стълбището. Коленичи на площадката и извика:

— Стейн! Харолд! Чуваш ли ме?

Не последва отговор. Чуваше се единствено воят на вятъра и грубите, вулгарни звуци, издавани от пътниците.

— Стейн! Барбара! Барбара Йоширо! Чуваш ли ме?

Няколко души поеха по стълбището нагоре към него. Бери изчака, докато първата от тях, млада жена с дълга руса коса, се приближи достатъчно. Той сложи ръка на лицето й и я бутна назад. Жената залитна, изгуби равновесие и рухна върху мъжа зад нея.

Бери бързо се изправи и избърса олигавената си ръка в крачола на панталона си.

— О, Исусе! — промърмори глухо. Линда Фарли извика.

Бери се обърна точно навреме, за да види нападението на втория пилот. Маквери го удари в лицето, Бери политна назад и едва не падна надолу по стълбите. Бързо се окопити, сграбчи ръката на Маквери и го дръпна напред към стълбището. Хвана момичето за ръка и бързо тръгна към вратата на кабината, като избутваше хората по пътя си. На вратата издърпа Тери О’Нийл и още двама мъже, стоящи близо до нея. Бутна Линда в кабината и нареди на Шарън:

— Влизай вътре!

Изправи вратата, закрепи я на пантите й и я затвори доколкото можа.

— По дяволите! Не можем да я заключим. — Обърна се и погледна Крендъл.

Шарън Крендъл бе обгърнала Линда с ръце и я притискаше към себе си. Момичето тихичко хлипаше. Крендъл галеше косата й.

Няколко секунди никой не проговори. Най-накрая Крендъл попита:

— Какво ли се е случило със Стейн… и Барбара?

Бери не отговори. Погледна назад към вратата. Беше леко открехната. Някой я натисна отвън и тя се притвори още малко. Бери беше доволен, че затворената врата се възприемаше като сериозно препятствие. Поне за момента. Настани се на пилотското място и се обърна към момичето.

— Линда, наблюдавай вратата. Шарън, сядай на мястото на втория пилот.

Крендъл седна и го погледна.

— Джон, ами Барбара… и Харолд Стейн? Не можем ли…

Бери поклати нетърпеливо глава.

— Забрави за тях. — Ръцете му все още трепереха. — Стейн… Стейн е слязъл долу, за да бъде със семейството си, и не мисля, че ще се върне… някога. Барбара… ами тя сигурно се е спречкала с някого, когото не е успяла да победи.

Крендъл кимна.

* * *

Даниел Маквери съсредоточи вниманието си върху вратата на кабината. Няколко несвързани и неоформени мисли се лутаха в главата му. Доминираше желанието му да намери вода. Беше жаден и си спомняше, че е пил вода в онова помещение от другата страна на затворената врата. Седеше в един стол, заобиколен от огромни прозорци, и пиеше от чаши. Започваше да си спомня и други неща. Припомни си, че мястото му беше точно в онзи стол. В съзнанието му проблясваха спомени, ярки и живи, но не можеше да разбере напълно значението им.

Мозъкът на Даниел Маквери все още функционираше на много нива, но имаше и огромни зони, бели петна, в които нямаше живи клетки и неврони и от които бяха изтрити всички спомени. И въпреки това мозъкът намираше начин да заобиколи тези мъртви зони и да формулира мисли, желания и потребности, както и да предприеме определени действия за задоволяването им.

Умът на втори пилот Маквери се съсредоточи върху онова, което бе видял в кабината преди онази врата да се затвори. Някой стоеше близо до стола му. Жена. Той искаше да се върне на мястото си. Мъжът, който го бе блъснал, също беше вътре. Ръката му все още го болеше. Той пристъпи към вратата.

Линда Фарли изкрещя:

— Господин Бери!

Бери рязко се завъртя и скочи от мястото си, но беше твърде късно. Вторият пилот мина през прага и влезе в кабината. Бери се спусна към него, но Маквери отстъпи встрани и се блъсна в страничната стена на кабината.