Мейдей

Бери замръзна неподвижно. Не смееше да диша дори. Наблюдаваше пилота, който залитна покрай таблото, претъпкано с всевъзможни превключватели, ключове и бутони. Не смееше да се приближи до Маквери, защото знаеше, че, ако някой от тези бутони бъде натиснат по невнимание, той вероятно нямаше да може да го върне отново в изходното му положение.

Бери много бавно тръгна към Маквери, протегнал ръце към пилота, който продължаваше да шари с пръсти по конзолата и електронното табло, опитвайки се да се задържи за нещо.

Маквери най-после застана прав и се обърна. Беше готов да посрещне Джон Бери. Бери продължи още по-предпазливо, осъзнал, че мъжът е не само доста пъргав, но и ловък. Двамата започнаха да се дебнат и да обикалят един около друг в ограниченото пространство на кабината.

Няколко души стояха на вратата и ги наблюдаваха, изпружили вратове.

Линда Фарли влезе навътре и се намести на пилотското място. Шарън Крендъл се изправи и се опита да застане така, че да помогне на Джон.

На Бери му хрумна, че човек с такива забележителни способности като Маквери може пък и да се вслуша в гласа на разума. Той заговори тихо.

— Маквери. Маквери. Разбираш ли ме? Можеш ли да говориш?

Маквери сякаш се вслушваше в думите, но продължаваше да се върти в кръг. Отвори уста.

— Аз., аз… аз… Бери кимна.

— Да. Моля те, излез. Излез. Иди в салона. Салона. Салона…

Маквери изправи глава, погледна към салона, а след това изведнъж се хвърли към пилотския стол.

Шарън Крендъл изпищя и се опита да се отмести от пътя му. Маквери я сграбчи и я хвърли на една страна.

Бери нападна Маквери в гръб и двамата мъже паднаха на пода. Бери удари глава в металната релса на пилотския стол и черепът му сякаш се разцепи от силната, пронизваща болка.

Осъзна, че той е на пода, но Маквери вече не е. Знаеше, че Линда и Шарън няма да могат да го удържат, но нямаше сили да се изправи. Почувства, че по лицето му се стича кръв. Видя краката на Маквери близо до лицето си. Вдигна очи. Маквери се боричкаше с Шарън. Погледът му се замъгли, но той все пак чу някакъв звук, който му напомни за свистенето на пара, избила през спукана тръба. Маквери изпищя.

Бери осъзна, че Шарън му помага да седне. Огледа се. Маквери го нямаше. Вратата отново бе затворена.

— Какво стана?

Шарън Крендъл попи с носна кърпичка кръвта от раната му. После посочи Линда Фарли.

Бери погледна момичето. То стоеше разтреперано, стиснало в ръка яркочервен пожарогасител. По предната му част все още имаше пяна.

Крендъл докосна бузата на Бери.

— Можеш ли да се изправиш?

— Да. Разбира се. — Бавно се надигна и погледна Линда Фарли. — Умно решение. Много умно.

Линда хвърли пожарогасителя и се спусна към Бери. Зарови лице на гърдите му. Бери я потупа по главата.

— Всичко е наред. Не си го наранила. Само малко си го изплашила. — Прегърна я с едната си ръка, а с другата потърси Шарън. Тримата постояха така няколко секунди, опитвайки се да се успокоят.

Бери долови някакво драскане по вратата и пристъпи към нея. През малкото прозорче с еднопосочна видимост видя лицата на хората, струпали се от другата страна. Пое дълбоко въздух, а после блъсна вратата с рамо и простря двама мъже и една жена на пода. Огледа салона. По стълбите се точеше върволица от хора, които идваха един след друг. Целият салон бе претъпкан с народ и все повече пътници се притискаха към стената на кабината. Бери се вгледа в кръвясалите очи и пепелявосивите им лица. Зави му се свят. Започваше да губи контрол и връзка с реалността. През ума му за миг проблесна налудничавата мисъл, че той вече е мъртъв и че се намира не на борда на Стратън, а е качен на някакъв безконечен полет, който никога няма да свърши, никога няма да се приземи…

Затвори плътно вратата и се обърна. Лицето му бе обляно в пот, дишаше тежко и неравномерно.

Шарън Крендъл премести поглед от вратата към лицето му и отново към вратата. Бери си помисли, че в очите й се чете страх. Не, ужас! Опита се да овладее гласа си.

— Ние… изгубихме най-важното си предимство… сега те са вече в салона… Но… ако успеем да ги удържим далеч оттук… вън от кабината…

Светът му се смаляваше и сега бе сведен до тези няколко квадратни ярда — това малко помещение, в което се намираше единствената им връзка със света… в което се намираха инструментите за тяхното оцеляване и единственият механичен и човешки интелект на борда на този самолет.

Шарън Крендъл прегърна Линда Фарли и кимна, макар да не вярваше, че ще могат да удържат пътниците от Полет 52 далеч от пилотската кабина.

* * *

Едуард Джонсън се приближи до дългия рафт и свали дебела книга, подвързана с метална спирала. Уейн Метц го наблюдаваше внимателно. Джонсън сякаш се движеше по опънато въже и Метц съзнаваше, че и най-малката външна намеса може да го накара да изгуби равновесие.

Метц заговори тихо, подбирайки внимателно думите си.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Джонсън не отговори. Остави листчето, което му бе дал Евънс, на бюрото и започна да набира номера. Едновременно с това разгърна голямата книга. Метц започна да се притеснява.