Мейдей

— Един пилот аматьор, който по време на инцидента се намирал в помещение с по-високо атмосферно налягане. Вероятно е бил в тоалетната. Той изпрати съобщенията и по наше предложение зави обратно към Калифорния. Подозирам обаче, че може да е докоснал нещо в кабината, което е довело до фаталната … довело е до евентуална… катастрофа. Моля се на Бога прекъсването на съобщенията да се дължи на повреда в компютърната ни видеосистема. — Джонсън намери в книгата онова, което търсеше.

— Да. Да се надяваме на това. Имате ли копия…

— Да. Веднага ще ви изпратя копия от разпечатките. В тях е всичко, което знаем, и всичко, което сме предприели.

— Пратете ги възможно най-скоро, ако обичате.

— От наша страна няма да има повече закъснения. Оттук нататък поемам лично отговорността за тази операция.

— Да. Много добре. Все още съм малко загрижен…

— Съгласен съм, че заради неволната ни грешка спасителната операция малко закъсня, и сме готови да поемем цялата отговорност за това забавяне.

— Ами обстоятелствата в случая са твърде необичайни, господин Джонсън. — Последва пауза. — По кое време казахте, че сте получили първото съобщение?

Джонсън си пое дълбоко дъх. Предполагаше, че съобщението е пристигнало около дванадесет и петнадесет. Погледна часовника си. В момента беше един и половина.

— Около един часа.

— Доста време е изминало оттогава насам.

— Не и когато на човек му се налага да работи при твърде необичайни обстоятелства. Но вие, разбира се, сте прав. Освен това имайте предвид, че самолетът летеше допреди няколко минути и може би продължава да лети дори и в момента.

— Да. Ами всички ние сме действали доста… бавно.

— Моля да ме държите в течение за хода на спасителната операция.

— Разбира се.

— Веднага ще се погрижа да направя копия на съобщенията. Ще ви ги изпратя по факса.

— Добре.

— Освен това ще продължим да изпращаме компютърни съобщения в интервал от три минути, в случай че…

— Да, много добре. Съжалявам за случилото се.

— Ние също.

— Благодаря ви за информацията. Джонсън затвори и се обърна към Метц.

— Е, този разговор мина добре. Предполагам, че е по-добре да си навлека малко неприятности с Федералното управление на авиацията, отколкото да изгубя работата си и да доведа компанията до банкрут.

— Съгласен съм. Очакваш ли да пристигнат представители на службата за контрол на полетите?

— Техни не. Но ще кацнат инспекторите на Федералното управление на авиацията. Няма обаче да бързат кой знае колко, ако смятат, че все още не сме установили връзка с онзи Стратън.

— Ами спасителната операция, която задейства току-що?

— Те вероятно ще се свържат с флота, с въздушните сили и с търговските кораби в района. Това ще отнеме часове. Дотогава ние вече ще сме… — Джонсън млъкна, а след това погледна Метц право в очите. — Дотогава ние ще сме приключили с това.

Метц кимна.

— Ами твоите хора от Транс-Юнайтид! Няма ли да пожелаят да влязат тук?

— Само след минута ще се погрижа за това.

— Добре. Каква е тая книга?

— Дай ми чаша кафе.

От десет години насам Уейн Метц не бе поднасял кафе на друг човек. Сега обаче се обърна към кафеника.

Джонсън стана от стола и се приближи до компютъра. Взе разпечатките и бързо ги препрочете. Никъде не се споменаваше точно време. Нямаше индикации за интервалите, през които бяха получавани. Нищо, което да се изтълкува като лоша преценка от страна на Транс-Юнайтид. Последните съобщения след изпратеното от Милър работим, за да ви върнем у дома, му се сториха леко компрометиращи и той ги скъса. С химикалка отбеляза SOS съобщението и написа: Открито от диспечер на монитора на компютърната видеосистема приблизително в един часа на обяд. Приближи се до вратата и я отвори.

С появата на Джонсън в стаята всички разговори утихнаха. Той огледа помещението, като спря поглед върху всеки човек поотделно. После заяви с глух глас.

— Господа, боя се, че загубихме връзка с Полет 52.

Последва вълна от въздишки и възклицания.

— Свързах се със службата за контрол на полетите и те организираха спасителна операция. Проблемът, разбира се, може да се окаже в компютърната система, но… — Той направи няколко крачки вътре в стаята. — Ще остана в комуникационната зала и ще продължа да изпращам съобщения. — Джонсън усещаше присъствието на Метц зад себе си. Погледна през рамо и го видя да стои с чаша кафе в ръка. Добре беше диспечерите да видят това. Никой не трябваше да изпитва и най-малко съмнение в способностите на Едуард Джонсън да управлява процесите и хората около себе си. Той се обърна и взе кафето от Метц. Заговори с нисък глас — Върни се в компютърната зала и затвори шибаната врата. Ако онзи звънец звънне в момента и те го чуят, с нас е свършено. — Обърна се и заговори на диспечерите. — Съберете се за малко, ако обичате.

Двадесетината диспечери се скупчиха около него. Джонсън заговори с официален, но дружелюбен тон.