Месията на Дюна

— Ах, да — сепна се Пол. — Поръчай на Банърджи да ги изхвърли, Стил. Корба ще му помогне.

— Аз ли, сир? — квизарът явно бе силно смутен.

— Някои мои приятели забравят, че са били свободни — изрече Пол към Корба, но думите бяха предназначени за Стилгар. — Ще набележиш онези, които Чани посочи като сардаукари, и ще се погрижиш да бъдат убити. Извърши го лично. Искам да стане тихомълком и без излишна бъркотия. Не бива да забравяме, че религията и държавната власт имат и други грижи, освен проповедите и подписването на договори.

— Прекланям се пред волята на Муад’диб — прошепна Корба.

— А забулонските изчисления? — попита Стилгар.

— Утре — каза Пол. — Когато чужденците бъдат изхвърлени от градината, обяви, че приемът е приключил. Веселбата свърши. Стил.

— Разбирам, господарю.

— Сигурен съм, че разбираш — каза Пол.

10.

Почива тук низвергнат бог.

Провалът беше лесен:
сградихме му пиедестал —
висок и твърде тесен.

Тлейлаксианска епиграма

Алая клечеше с лакти на коленете и, подпирайки брадичката си с юмруци, гледаше трупа върху дюната — няколко кости и късове парцалива плът, които някога бяха принадлежали на млада жена. Ръцете, главата и по-голямата част от гърдите бяха изчезнали, смлени от кориолисовата буря. Пясъкът наоколо беше осеян със стъпките на лекари и следователи, изпратени от брат й. Сега всички бяха отпътували, само гробарите и голата Хейт я чакаха да приключи загадъчния прочит на онова, което бе изписано тук.

Небето с цвят на зряла пшеница лееше наоколо мъждива светлина, типична за следобеда в тия ширини.

Трупът бе открит преди няколко часа от нисколетящ куриер, чиито прибори засякоха слаби следи от влага там, където не би трябвало да има. Обаждането му бе довело експертите. И те бяха установили… какво? Че жената е била около двадесетгодишна, от племето на свободните, пристрастена към наркотика семута… и че е загинала сред пустинния ад от нищожна доза тлейлаксианска отрова.

Да загине човек в пустинята бе нещо обичайно. Ала пристрастяването към семута се срещаше сред свободните толкова рядко, че Пол бе пратил сестра си да проучи местопроизшествието чрез методите, в които ги беше посветила майка им.

Алая усещаше, че не е постигнала нищо, освен да хвърли собствения си загадъчен ореол над мястото, което и без това криеше предостатъчно загадки. Чу как пясъкът шумоли под краката на голата и вдигна очи към него. За момент той се бе загледал в топтерите на ескорта, кръжащи над тях като ято гарвани.

Пази се от сдруженците дори когато носят дарове, помисли Алая.

Два топтера, нейният и този на гробарите, лежаха на пясъка край една остра скала малко зад голата. Видът на машините изпълни Алая със силно желание да излети и да избяга оттук.

Но Пол смяташе, че тя може да забележи нещо, което другите биха пропуснали. Алая неловко раздвижи рамене във влагосъхраняващия костюм. Грубоватата тъкан на дрехата й се струваше непривична след толкова месеци градски живот. Вгледа се в голата и се запита дали не му е известно нещо важно относно тази странна смърт. Забеляза, че изпод качулката на неговия костюм се е изплъзнал кичур от черната му грива. Ръката й трепна от желание да намести този кичур.

Сякаш привлечени от мисълта, сивите му метални очи проблеснаха срещу нея. Алая потрепера от погледа и извърна глава.

Една жена бе загинала тук от отрова, наричана „адското гърло“.

Жена от племето на свободните, пристрастена към семута.

Алая споделяше тревогата на Пол от съвпадението.

Гробарите чакаха търпеливо. В трупа не бе останала вода за извличане. Нямаше закъде да бързат. Освен това вярваха, че с някаква тънка и тайнствена дарба Алая разчита странни истини в тленните останки.

Никакви странни истини нямаше.

Само дълбоко в душата й се надигаше смътен гняв към очевидното убеждение на гробарите. Всичко идваше от проклетата религиозна загадъчност. Тя и нейният брат не можеха да бъдат хора. Трябваше да са нещо повече. Бене-гесеритките се бяха погрижили за това с многовековната обработка на атреидския род. Майка им също бе допринесла, като ги тласна по пътя на магията.

А Пол бе увековечил разликата.

Запечатаната в паметта й света майка се размърда неспокойно и неканеният адаб разбуди откъслечни мисли: Кротувай, дребосъче! Такова си и толкоз. Положението си има и предимства.

Предимства!

Махна с ръка на голата.

Той застана до нея — внимателен, търпелив.

— Какво виждаш тук? — запита тя.

— Навярно никога не ще узнаем коя е загиналата — отвърна той. — Главата е изчезнала, а с нея и зъбите. Ръцете… Едва ли е имала генетична регистрация, с която да сверим клетките й.

— Тлейлаксианска отрова — напомни тя. — Какво ще кажеш?

— Мнозина купуват подобни отрови.

— Правилно. А плътта е прекалено разложена, за да бъде възстановена, както са сторили с теб.

— Ако изобщо вярваш на тлейлаксианците.

Тя кимна и се изправи.

— Сега ще ме откараш до града.