Месията на Дюна

— Ах ли? Какво означава това „ах“?

Обземаше я внезапен и безпричинен гняв към него.

— Би искала да разбереш какво се крие в ума ми — каза той. Не питаше, просто констатираше факта.

— Откъде знаеш, че не съм те разобличила с пророческата ми дарба? — запита тя.

— Разобличила ли си ме? — Любопитството в гласа му изглеждаше искрено.

— Не!

— И ясновидството си има граници — каза той.

Изводът като че го развесели и това поуспокои гнева на Алая.

— Забавляваш се, а? — попита тя. — Не почиташ ли моята сила?

Дори за самата нея въпросът не прозвуча особено убедително.

— Почитам твоите поличби и предсказания може би по-силно, отколкото си мислиш — отвърна той. — Бях сред публиката на утринния ти ритуал.

— И какво?

— Удивително изкусно боравиш със символите — каза той, без да откъсва очи от таблото на топтера. — Според мен това е бене-гесеритска дарба. Но, както много други вещици, и ти ставаш небрежна към силата си.

Изтръпнала от страх, тя изкрещя.

— Как се осмеляваш?!

— Осмелявам се много повече, отколкото са предвиждали моите създатели — каза той. — И поради този невероятен факт оставам при брат ти.

Алая се взря в стоманените топчета, заместващи очите му — там нямаше и следа от човешко изражение. Качулката на влагосъхраняващия костюм закриваше очертанията на челюстта. Ала устните оставаха твърди. В тях се криеше могъща сила… и решителност. Нещо успокояващо имаше в енергично изречените думи. „… осмелявам се много повече…“ Така би могъл да говори Дънкан Айдахо. Дали тлейлаксианците не бяха изработили своя гола по-добре, отколкото подозираха… или това бе само притворство, част от програмата му?

— Доизясни се, гола — заповяда тя.

— Опознай се, това ли е твоята повеля? — попита той. В гласа му отново звучеше насмешка.

— Не ме залъгвай с приказки… твар! — избухна тя и посегна към шията си, където висеше кристалният нож. — Защо те подариха на брат ми?

— Той ми каза, че си наблюдавала аудиенцията. Чула си как му отговорих на този въпрос.

— Искам да отговориш пак… пред мен!

— Предназначен съм да го унищожа.

— Като ментат ли говориш?

— Знаеш отговора и без да питаш? — упрекна я той. — Знаеш също така, че подобен дар не беше необходим. Брат ти се самоунищожаваше твърде успешно.

Тя обмисли думите, без да отлепва ръка от дръжката на ножа. Отговорът беше лукав, но гласът звучеше откровено.

— Тогава какъв е смисълът на подаръка?

— Може да е било забавно за тлейлаксианците. А Сдружението наистина ме откупи като подарък.

— Защо?

— Същият отговор.

— Как ставам небрежна към силата си?

— А как я прилагаш? — контрира той.

Въпросът се впи дълбоко, чак до собствените й съмнения. Тя отдръпна ръка от ножа и попита:

— Защо смяташ, че брат ми се е самоунищожавал?

— Е, хайде сега, дете! Къде са прехвалените ти дарби? Не умееш ли да разсъждаваш?

Удържайки гнева си, Алая заповяда:

— Разсъждавай вместо мен, ментате!

— Чудесно.

Той се озърна към ескорта и отново насочи поглед право по курса. Иззад северния ръб на Защитната стена вече се виждаше Аракийнската равнина. Прашно було замъгляваше очертанията на селцата, пръснати из панове и грейбъни, но можеше да се различи блясъкът на далечната столица.

— Симптоми — изрече голата. — Брат ти е назначил официален Възхвалител, който…

— Който му бе подарен от свободните наиби!

— Странен подарък от старите приятели — каза той. — Защо трябва да го обграждат с ласкателство и раболепие? Вслушвала ли си се истински в думите на този Възхвалител? „В Муад’диб народите откриват просветление. Нашият император, нашият Умма Регент изгря от мрака, за да разлее сияйни лъчи над всички хора. Той е наш повелител. Той е безценна вода от непресъхващ извор, той разлива радост, за да утоли жаждата на цялата вселена.“ Пфу!

— Стига само да повторя думите ти пред свободните от ескорта, и ще те накълцат за храна на лешоядите — тихо изрече Алая.

— Щом е тъй, кажи им.

— Брат ми е повелител според божествените закони на мирозданието!

— Защо си хабиш приказките, като не го вярваш?

— Откъде знаеш в какво вярвам?

Побиваха я тръпки, с които даже бене-гесеритският контрол не можеше да се справи. Този гола постигаше ефект, какъвто не бе очаквала.

— Ти заповяда да разсъждавам като ментат — напомни й той.

— Никой ментат не знае в какво вярвам! — От гърдите й излетяха две дълбоки, пресекливи въздишки. — Как смееш да ни съдиш?

— Да ви съдя ли? Никого не съдя.

— Нямаш представа как сме обучени!

— И двамата сте обучени да управлявате — каза той. — У вас е насадена надменна жажда за власт. Вдъхнали са най-тънък политически усет и дълбоко разбиране на ползата от войната и ритуалите. Закони на мирозданието? Какви закони на мирозданието? Този мит броди из цялата история на човечеството. Броди! Той е призрак. Безплътен, нереален. Закон на мирозданието ли е вашият джихад?

— Ментат джабър¤ — присмехулно подхвърли Алая.