Месията на Дюна

— Нищо не си позволявам. И нищо не вземам, преди да ми го предложат. Радвай се, че не взех всичко, което предлагаш. — Той отвори вратата и скочи навън. — Ела. Прекалено дълго се шляхме заради тая глупава задача.

С широка крачка голата се отправи към входа на купола край пистата. Алая скочи от кабината и като подтичваше, побърза да се изравни с него.

— Ще му кажа какви ги дрънкаш и какво си позволяваш — закани се тя.

— Добре. — Голата отвори вратата и се отдръпна настрани.

— Той ще нареди да те екзекутират — заяви Алая, влизайки в купола.

— Защо? Защото си позволих целувката, която желаех?

Той влезе след нея и движението му я застави да отстъпи назад. Вратата хлопна зад гърба му.

— Целувката, която си желал! — тя се задъха от възмущение.

— Добре де, Алая. Да речем, че ти си я пожелала.

Той се запъти покрай нея към антигравитационната шахта. Това движение сякаш я тласна към върховно избистряне на съзнанието — тя осъзна безпределната му откровеност. Целувката, която пожелах, помисли Алая. Вярно.

— Най-опасна е твоята искреност — каза тя, вървейки подир него.

— Завръщаш се към пътеките на мъдростта — отвърна той, без да забавя крачка. — Дори ментат не би го изложил по-прямо. И тъй, какво видя в пустинята?

Тя сграбчи ръката му и го застави да спре. Ето че пак бе успял — чрез изненада бе изострил съзнанието й до краен предел.

— Не мога да си го обясня, но непрестанно мисля за лицетанцьорите. Защо ли?

— Точно затова брат ти искаше да отидеш в пустинята — кимна той. — Кажи му за тази натрапчива мисъл.

— Но защо? — Тя тръсна глава, — Защо лицетанцьори?

— Там лежи мъртва млада жена — каза той. — А може би няма вест за изчезнала млада жена от племето на свободните.

11.

Мисля си каква радост е да живееш и се питам дали някога ще се гмурна навътре, към корена на тази плът, за да се опозная такъв, какъвто съм бил. Коренът не е изчезнал. Дали мога да го открия с някаква своя постъпка — това е спотаено в плетеницата на бъдещето. Но всички човешки дела са на мое разположение. Всяка моя постъпка може да го постигне.

Слово на голата

Из „Коментар на Алая“

Както лежеше — обгърнат от натрапчивата миризма на подправка, вперил взор към съзнанието си в пророчески транс — Пол видя луната да се превръща в издължена сфера. Тя подскачаше и се кривеше със съскане — страшно съскане на звезда, гаснеща в необятно море — надолу… надолу… надолу… като топка, подхвърлена от дете.

И изчезна.

Луната бе залязла. Осъзнаването го заля като вълна. Изчезнала бе — нямаше вече луна. Земята се тресеше като звяр, треперещ в кожата си. Обзе го ужас.

Пол трескаво се надигна от постелята и се втренчи напред с широко разтворена уста. Част от него сякаш гледаше навън, друга — навътре. Отвън виждаше решетката от плазмосплав, през която се проветряваха личните му покои, и знаеше, че лежи близо до отвесната скална стена на Заслона. А вътре в себе си продължаваше да вижда падащата луна.

Навън! Навън!

През решетките нахлуваше ослепителната светлина на аракийнското пладне. Вътре в него… там царуваше непрогледна нощ. Долетели от градината на покрива, нежни аромати се лееха наоколо и игриво подкачаха сетивата му, ала и най-прекрасното цвете на света нямаше силата да отблъсне с уханието си онази паднала луна.

Пол извъртя нозе, стъпи на студения под и надникна през решетката. Право пред себе си виждаше изящната арка на пешеходен мост от платина и стабилизирано с кристал злато. Красяха го огнени камъни от далечния Седон. Мостът водеше към галериите на закрития град, минавайки над фонтан и езеро с водни цветя. Знаеше, че ако се изправи, ще зърне как долу трептят и танцуват листенца, чисти и алени като капки свежа кръв — ярки цветни кръгчета, разлюлени по изумруденото пълноводие.

Очите му поглъщаха гледката, без да го изтръгват от властта на подправката.

Страшната гледка на изчезнала луна.

Видението подсказваше за чудовищна загуба на лична безопасност. Може би виждаше рухването на своята цивилизация, повалена от собствените си претенции.

Луна… луна… падаща луна…

Само с помощта на огромна доза меланжов концентрат бе успял да проникне през мътилката на тарока. Ала не бе видял нищо, освен падащата луна и ненавистния избор, за който знаеше от самото начало. За да сложи край на джихада и потуши вулкана на вселенската касапница, трябваше да се опозори.

Отстрани се… отстрани се… отстрани се…