Месията на Дюна

Обгърна го лепкаво чувство за немощ. Усещаше натиска на масовото подсъзнание, филизите на човешкия род, плъзнали през вселената. Те се стоварваха върху него със силата на титанична приливна вълна. Усещаше как миграцията на милиони хора прекроява човешките дела: въртопи, течения, генетични потоци. Не можеха да ги спрат нито бентовете на въздържателството, нито проклятията, нито епидемиите на импотентност.

Джихадът на Муад’диб бе само миг от това необятно движение. Бене Гесерит плаваше по прилива, ала и тази сплотена общност за генетични промени също като него бе в плен на потока. Видението на падащата луна трябваше да се сравни с други легенди, с други видения в една вселена, където дори привидно вечните звезди гаснеха, примигваха и умираха…

Колко струваше някаква си луна в подобна вселена? Дълбоко в укрепената му цитадела, тъй дълбоко, че звукът понякога чезнеше сред налетелия градски шум, някой дрънкаше на десетострунна ребаба песен за джихада, жалба по жената, останала на Аракис:

Бедрата й са дюни, заоблени от вятъра.
очите й блестят от летен зной.
Две плитки се полюшват зад гърба й —
жетони водни вплетени са в тях.
Със длани помня нежната й кожа,
ухаеща на амбра и цветя.
Трепти в клепачите далечен спомен…
С бял пламък любовта ме порази!

Песента го отвращаваше. Песен за глупави създания, затънали до гуша в сантименталност! Със същия успех можеха да попеят на трупа сред дюните, за който му бе разказала Алая.

Нечий силует помръдна в сянката на решетката. Пол се завъртя.

Голата пристъпи сред пороя от жарки слънчеви лъчи. Металните му очи заблестяха.

— Дънкан Айдахо ли си или човек на име Хейт? — попита Пол.

Голата спря на две крачки от него.

— Кого би предпочел, господарю?

— Хайде, изиграй ролята на Зенсуни — горчиво промълви Пол.

Двусмислици, скрити в двусмислиците! Какво можеше да каже или да стори един философ Зенсуни, за да промени поне на йота реалността, която се разкриваше пред тях в този миг?

— Господарят е неспокоен.

Пол му обърна гръб, загледа се към далечните стръмнини на Защитната стена и съзря изваяни от вятъра арки и бойници — страховита имитация на неговия град. Природата му се подиграваше! Гледай, и аз мога да градя! Той разпозна един процеп в далечния масив, където пясъчен поток се сипеше през пукнатината, и си помисли: Там! Точно там се сражавахме със сардаукарите!

— Какво смущава господаря? — запита голата.

— Видение — прошепна Пол.

— Ах, когато тлейлаксианците ме събудиха за пръв път, и аз имах видения. Бях неспокоен, самотен… без всъщност да зная, че съм самотен. Виденията не ми разкриваха нищо! Тлейлаксианците казваха, че това са натрапчиви образи, от които страда и голата, и всеки обикновен човек — просто болест и нищо повече.

Пол се обърна и огледа очите на голата — две дълбоко хлътнали, безизразни стоманени топчета. Какви ли видения ги посещаваха?

— Дънкан… Дънкан… — прошепна той.

— Името ми е Хейт.

— Видях падаща луна — каза Пол. — Тя изчезна, разпадна се. Чух страхотно съскане. Земята се разтресе.

— Препил си — каза голата, — пиян си от време.

— Потърсих Зенсуни, а намерих ментат! — възкликна Пол. — Чудесно! Прекарай видението ми през своята логика, ментате! Анализирай и го сведи до прости думи, подготвени за погребение.

— За погребение, не ще и дума — отвърна голата. — Ти бягаш от смъртта. А в следващия миг напрягаш сили и отказваш да живееш тук и сега. Знамение! Страхотна патерица за един император!

Пол се взираше като омагьосан в болезнено познатата бенка върху брадичката на голата.

— Като се мъчиш да живееш в определено бъдеще, придаваш ли му плът? — запита голата. — Превръщаш ли го в реалност?

— Ако тръгна по пътя на бъдещето от виденията, значи ще бъда жив тогава — промърмори Пол. — Какво те кара да мислиш, че искам да живея в него?

Голата вдигна рамене.

— Ти поиска да отговоря по същество.

— Къде е същественото в една вселена, изтъкана от събития? — запита Пол. — Има ли краен отговор? Не поражда ли всяко решение нови въпроси?

— Стомахът ти е смлял толкова много време, че се мислиш за безсмъртен — каза голата. — Дори и твоята империя, господарю, ще трябва да изживее своето време и да умре.

— Недей да ми навираш под носа разни опушени олтари — изръмжа Пол. — Наслушал съм се на скръбни приказки за богове и месии. Ако трябва като тях да предсказвам гибелта си, то защо са ми свръхестествени дарби? И най-жалкият ми слуга може да го стори. — Той поклати глава. — Луната падна.

— От самото начало си пропуснал да подириш душевен покой — каза голата.

— Така ли ще ме унищожиш? — попита Пол. — Като ми пречиш да подредя мислите си?