Месията на Дюна

Знаеше, че с това се измерва и нейният собствен товар. Една бене-гесеритка не можеше да избяга от мисълта за гените и техните възможности. Облъхна я чувство за непоправима загуба — този упорит глупец Атреидес! Как можеше да пренебрегва безценното потомство, скрито а слабините му? Квизац хадерах! Вярно, роден преди времето си, но реален — както и онова чудовище, сестра му… и точно тук се криеше заплашителната неизвестност. Една необуздана света майка, зачената без задръжките на Бене Гесерит, лишена от вяра в методичното развитие на гените. Тя несъмнено бе надарена като брат си… и дори повече.

Размерите на крепостта започваха да я потискат. Нямаха ли край тия коридори? Тук направо вонеше на ужасяваща физическа мощ. Нито една планета, нито една цивилизация в досегашната човешка история не бе сътворявала подобна грамада. Между стените й можеха да се укрият дузина старинни градове!

Минаваха край овални врати с примигващи лампички. Познаваше ги — отвори на пневматична транспортна система, иксианско¤ производство. Защо тогава я заставяха да измине пеш цялото това разстояние? Отговорът взе да се очертава в съзнанието й — за да я угнетят преди аудиенцията при императора.

Тъничка нишка, ала към нея се прибавяха и други едва доловими признаци — грижливо подбраните лаконични изрази на придружителите, следите от първобитна боязън в очите им, когато я наричаха света майка, прохладно-сладникавата, а всъщност дълбоко безизразна същност на тия коридори — сборът от всичко това разкриваше твърде много и бене-гесеритката умело разшифрова смисъла му.

Пол искаше нещо от нея!

Тя спотаи ликуването си. Значи имаше възможност за сделка. Оставаше само да открие същността й, после да изпробва здравината на безплътния лост. Случвало се бе подобни лостове да разклащат и по-грамадни неща от тази цитадела. Понякога цели цивилизации бяха рухвали от едно докосване с пръст.

Светата майка си спомни за преценката на Сцитал: Когато едно същество е съзряло в определена форма, би предпочело да умре, но не и да се превърне в противоположното.

Коридорите, по които я водеха, се разширяваха постепенно и недоловимо — изкусно степенувани арки, плавен растеж на опорните колони, замяна на триъгълните прозорци с нови: овални и по-големи. Най-сетне отпред се извиси двукрила врата, разположена в дъното на просторно преддверие. Старицата усети, че портата е твърде голяма и едва сдържа изумлението си, когато тренираното й съзнание определи истинските размери. Вратата бе широка поне четиридесет метра и висока двойно толкова.

Докато крачеше напред със своите придружители, двете крила се завъртяха навътре — могъщо и безшумно движение на скрити механизми. И тук личеше иксианското производство. Заобиколена от стражата, светата майка пресече величавата порта и влезе в Голямата приемна зала на император Пол Атреидес — „Муад’диб¤, пред когото всички се смаляваме“. Сега виждаше как действа ефектът, породил тази поговорка.

Вървейки към отдалечения трон на Пол, светата майка осъзна, че я поразяват не толкова огромните размери, колкото изтънчените архитектурни уловки на помещението. Залата беше грамадна — би могла да побере целия дворец на който и да е предишен властелин в човешката история. Овладяването на необятното пространство говореше красноречиво за умел баланс на прикритите архитектурни елементи. Подпорните ферми и носещите греди зад тия стени и високият купол на свода навярно надминаваха по размери всичко, предприемано досега. Инженерният гений личеше навсякъде.

Към дъното залата неусетно се смаляваше, без това да засяга Пол и трона му върху високия подиум. Неподготвеното съзнание, потресено от размерите й, би го възприело отначало многократно по-голям, отколкото беше в действителност. Цветовете също си играеха с беззащитната психика — зеленият трон на Пол беше изсечен от монолитен хагарски изумруд. В него се криеше намек за нещо живо и растящо, а според митовете на свободните цветът му бе цвят на скръбта. Той сякаш безмълвно нашепваше, че тук е седнал онзи, който може да те застави да скърбиш — живот и смърт в един символ, хитроумно изтъкване на противоположностите. Зад трона се спускаха водопади от драперии в тъмнооранжево, съчетано с омекотения златист цвят на дюнските простори и канелените петна на меланжа¤. За опитното око символиката бе явна, ала непосветения би поразила като изненадващ удар.

Тук и времето имаше своя роля.

Светата майка отмери минутите, които й трябваха, за да се добере с куцукане до императорския трон. Предостатъчно време за сплашване на непокорните. И последната капчица недоволство трябваше да се изстиска от посетителя чрез необузданата мощ, надвиснала над главата му. Човек можеше да започне дългия поход към трона като горда и достойна личност, ала накрая се превръщаше в нищожна мушица.