Месията на Дюна

— Може ли да се подреди хаосът? — отвърна голата. — Ние, зенсунците, казваме: „да не подреждаш — в това е върховното подреждане.“ Какво можеш да подредиш, ако сам не си в ред?

— Аз полудявам от видения, а ти бръщолевиш глупости! — избухна Пол. — Какво разбираш от ясновидство?

— Виждал съм как се раждат пророчествата — каза голата. — Виждал съм ония, които дирят знамения и поличби за съдбата си. Те се боят от онова, що търсят.

— Моята падаща луна е истинска — прошепна Пол. От гърдите му се отрони пресеклива въздишка, — Движи се. Движи се.

— Хората винаги се страхуват от неща, които се движат сами — каза голата. — Ти се боиш от собствената си мощ. Разни неща падат отникъде право в главата ти. А къде отиват, като паднат?

— Утешаваш ме с тръни — изръмжа Пол. Лицето на голата просветля сякаш отвътре. За миг той се превърна в истинския Дънкан Айдахо…

— Утешавам те, както мога.

Пол се замисли над мимолетния изблик. Дали голата бе почувствал скръб, която умът му отхвърляше? Дали Хейт се бореше с някакво свое видение?

— Моята луна има название — прошепна Пол.

И той остави видението да го залее. Макар да крещеше с цялото си същество, от устните му не излетя нито звук. Не смееше да говори, боеше се, че гласът би му изневерил. Из въздуха на онова ужасяващо бъдеще тегнеше отсъствието на Чани. Плътта, която бе крещяла в екстаз, очите, които го бяха изгаряли с копнеж, гласът, който го бе очаровал, защото не си играеше на изтънчен контрол — всичко бе изчезнало, всичко се връщаше към водата и пясъка.

Пол бавно се обърна и впери очи в настоящето, в площада пред храма на Алая. Трима поклонници с бръснати глави крачеха към входа по празничния булевард. Бяха облечени в зацапани жълти роби и бързаха, привели глави срещу следобедния вятър. Единият накуцваше, влачейки левия си крак. Пребориха се с вятъра, завиха зад ъгъла и изчезнаха от погледа му.

Бяха изчезнали, също както щеше да изчезне онази луна. Ала видението оставаше. Страшната цел не му позволяваше избор.

Плътта се предава, помисли той. Вечността прибира онова, което е нейно. За кратък миг телата ни са разплискали водите, танцували са опиянени от любов към живота и към самите себе си, поиграли са с някои причудливи идеи, сетне са подложили глави под топора на Времето. Как можем да го наречем? Случил съм се. Не съществувам… но съм се случил.

12.

Не чакай милост от слънцето.

Делото на Муад’диб

Из „Коментар на Стилгар“

„Един миг некомпетентност може да бъде пагубен“, напомни си сама светата майка¤ Гайъс Хелън Мохайъм.

Привидно безучастна, тя куцукаше сред обръча от свободни. Знаеше, че един от пазачите зад нея е глухоням, недостъпен за изкушенията на Гласа¤. Вероятно му бяха заповядали да я убие при най-малкото съмнение за провокация.

Питаше се защо ли я вика Пол. Дали не се канеше да обяви присъдата? Спомни си онзи далечен ден, когато го бе подложила на изпитание… него, невръстния квизац хадерах¤. Още от малък си беше потаен.

Проклета да е майка му навеки! По нейна вина Бене Гесерит¤ изтърва контрола над тази генетична линия.

Тишината се носеше като вълна по сводестия коридор пред охраната. Старицата усещаше как плъзва вестта. Пол щеше да чуе тишината. Щеше да узнае за идването й още преди да го известят. Излишно бе да се залъгва — силите му далеч надхвърляха нейните.

Проклет да е!

Мразеше товара на старостта; ставите я боляха, реакциите й не бяха тъй бързи, както някога, в мускулите отдавна нямаше и помен от жилавата младежка пъргавина. Отминал бе дълъг ден от един дълъг живот. Беше прекарала този ден насаме с дюнския тарок, в безплодно дирене на поличба за съдбата си. Но и картите не помагаха.

Скупчени един до друг, стражите я побутнаха зад ъгъла към нов сводест коридор — този лабиринт сякаш нямаше край. Отляво триъгълни прозорци от метастъкло¤ разкриваха изглед нагоре към асми и индигови цветя сред плътните сенки на следобедното слънце. По плочките на пода бяха изобразени водни създания от екзотични планети. Навсякъде намеци за вода. Богатства… изобилие…

Отсреща няколко фигури в широки роби пресякоха коридора, хвърляйки крадешком погледи към светата майка. Поведението им издаваше, че са я познали… и се тревожат.

Тя съсредоточи вниманието си върху късо подстригания тил на пазача пред нея — младежка плът, розови гънки над яката на униформата.

Необятността на тази проклета цитадела започваше да я впечатлява. Коридори… коридори… Минаха край отворена врата, от която долитаха звуците на тимбур и флейта, преплетени в тиха старинна мелодия. Озърна се — от стаята я гледаха плътносините очи на свободните. Усети в тях закваската на легендарни бунтове, съзрявали от дивата им наследственост.