Месията на Дюна

Долитащият от покрива аромат на цветя му напомняше за Чани. Сега копнееше за ръцете й, за прегръдка на обич и опрощение. Но дори и Чани не можеше да прогони злия дух на видението. Какво би казала, ако отидеше при нея с известието, че е замислил точно как да умре? Щом вече знаеше, че е неизбежно, защо да не си избере аристократична гибел, да напусне живота потайно, захвърляйки с елегантен жест всички години, които би могъл да изживее? Да умре, преди да е стигнал до края на дните си — не бе ли това избор на истински аристократ?

Той стана, пристъпи към завесата на отвора в решетката и излезе на балкона с изглед към цветята и лианите, провиснали от горната градина. Усещаше устата си пресъхнала като след дълъг поход през пустинята.

Луна… луна — къде е тази луна?

Помисли за описанието на Алая, за трупа на младата жена, намерена сред дюните. Девойка от племето на свободните, пристрастена към семута. Всичко се наместваше в омразната схема.

Не можеш да вземеш нищо от тази вселена, каза си той. Тя ти дава, каквото благоволи.

На една ниска масичка край парапета на балкона лежеше раковина от моретата на майката Земя. Той пое в длани гладката лъскава черупка и подири път назад през Времето. Перлената повърхност отразяваше сияещи луни. Пол откъсна взор от нея и погледна нагоре, покрай градината, към небето, което сякаш се превръщаше във взрив, и сред сребристото слънце проблясваха дири от дъгоцветен прах.

Свободните се наричат „Деца на Луната“, помисли той.

Остави раковината и закрачи по балкона. Носеше ли онази ужасна луна някаква надежда за бягство? Опита се да намери смисъла в областта на мистичното сливане. Чувстваше се слаб, разколебан, все още във властта на подправката.

Когато достигна северния край на канарата от плазмосплав, пред очите му се разкриха разположените по-долу правителствени здания. Мостчетата над покривите гъмжаха от пешеходци. Имаше чувството, че хората се движат там като части от фриз на фона на врати, стени, керамични пана. Хората бяха керамични плочици! Примига и без труд ги задържа застинали в мисълта си. Фриз.

Една луна пада и изчезва.

Стори му се, че целият град е преобразен в причудлив символ на неговата вселена. Сградите, които виждаше, бяха построени из равнината, където някога свободните унищожиха сардаукарските легиони. Утъпквана в миналото от жестоки битки, днес земята тътнеше от забързана деловита гълчава.

Като се придържаше към ръба на балкона, Пол зави зад ъгъла. Сега пред него се разкриваха предградията, където градските здания постепенно се губеха сред скалите и пясъчните вихрушки на пустинята. На преден план се извисяваше храмът на Алая; две хиляди метра¤ гладки стени, покрай които провисваха зелени и черни хоругви с лунния знак на Муад’диб.

Падаща луна.

Пол плъзна длан по челото и очите си. Столицата-символ го гнетеше. Презираше собствените си мисли. Подобна колебливост у някой друг би разпалила яростта му.

Ненавиждаше своя град!

Дълбоко в гърдите му просветваше и клокочеше ярост, родена от скуката, подхранвана от неизбежните решения. Знаеше по коя пътека трябва да тръгнат нозете му. Толкова пъти я бе виждал, нали? Виждал! Някога… много отдавна, си бе въобразил, че е изобретил държавното управление. Но изобретението бе хлътнало пак в старите коловози. Като някакъв чудовищен механизъм от материал с пластична памет. Оформяй го, както си щеш, ала разсееш ли се за миг, тутакси изникват предишните форми. Далеч извън обсега на неговата власт, силите в човешките сърца му убягваха с предизвикателна гордост.

Пол зарея взор към покривите. Какви ли богатства от непринуден живот се криеха под тях? Сред керемиденочервените и златистите покриви се мяркаха сочните зелени петна на открити градини. Зеленина, дар на Муад’диб и неговата вода. Овошки и храсталаци се разлистваха пред очите му — открити градини, досущ като в легендите за приказния Ливан.

„Муад’диб прахосва вода като луд“ — казваха свободните.

Пол закри очите си с длани.

Луната падаше.

Отпусна ръце и огледа своята столица с избистрен взор. Над сградите се разливаше ореол на чудовищно имперско варварство. Те се издигаха огромни и бляскави под северното слънце. Колоси! Пред очите му оживяваха всички приумици, които би могла да създаде една обезумяла история: тераси, колкото планинско плато, площади с размерите на градове, паркове, здания, късчета цивилизован пущинак.

Артистичното великолепие граничеше с върхове на отчайваща безвкусица. Без да иска, се натъкваше на подробности: порта от прастария Багдад… купол, за който са мечтали в митичния Дамаск… арка, замислена при ниската гравитация на Атар… хармонично извисяване и внезапен спад. Всичко това пораждане чувството за несравнимо величие.

Луна! Луна! Луна!