Многоръкият бог на далайна

Далайнът вече не беше равнодушен. По него плъзнаха вълни и се запениха, сякаш пак беше дошъл мягмарът. Мъглата се слягаше на пластове, влагата се втвърдяваше, превръщаше се в камък, сиво-зелената пяна ставаше на буци, ставаше на тесеги… От дълбините изплуваше оройхон. Чудото ставаше в пълна тишина, ако не се брояха крясъците на пияния старец:

— Убиец! Враг!… Мразя те!…

И внезапно всичко свърши. Старецът отпусна ръцете си, вълните се изгладиха, пак като преди малко всичко се обви в мъгла и пушек. Но там, където беше полуразрушената стена, сега имаше оройхон. Над осеяната с камъни равнина се издигаха суур-тесеги и единствено пяната покрай синора показваше къде е бил брегът. Откъм стария оройхон той беше затрупан с какви ли не боклуци, откъм новия беше девствено чист.

Старецът се обърна към Шооран и със стиснато гърло каза:

— Да не си мислиш, че това е всичко? Не е. Ела.

И хвана момчето за ръката — неговата беше студена като на мъртвец — и го поведе натам, където допреди малко се беше разстилал гладкият далайн. Прекрачиха синора и в същия миг всеки камък, всеки хълм, всеки тесег — всичко засия с ослепително бял огън, непочернен от саждите, покриващи аварите по старите гранични оройхони. Не пламтеше единствено тясната крайбрежна ивица.

— Така посреща границата илбечите! — високо каза старецът. — От какво ги е страх? Защо ни спират?

— Ти си илбеч! — успя да промълви Шооран.

И в паметта му изплува всичко, което бе чувал за илбечите от майка си, от Хулгал, от други хора — и познати, и непознати. Всички приказки и легенди, чийто неизменен герой беше Ван, всички измислици, а може би и истини, извлечени от измислиците. И във всички се повтаряше едно…

— Защо го направи?! — викна Шооран, хвърли се към стареца и го прегърна. — Знаеш, че не бива да говориш за това и не бива да го показваш!… Аз не бива да го знам… Защо го направи?

Викът му, изглежда, освести стареца и той се огледа и сякаш чак сега забеляза мъглата и че вече е почти мръкнало, че не е облечен с подходящи дрехи, че от мократа граница долитат сажди и непоносима воня — и забеляза и Шооран, който не биваше да остава тук през нощта.

— Ела, момче — тихо каза старецът. — Ще ти обясня всичко.

И забърза към къщи, без да каже и дума повече. Шооран заприпка след него, като непрекъснато уплашено поглеждаше назад.

Вкъщи старецът свали проядените си от нойта обуща, отиде до меха на масата, наля си пълна чаша, но не отпи, а се взря в Шооран, който бе забил очи в пода, и заговори — ту бавно, дума подир дума, ту като в задъхана скоропоговорка, сякаш уплашен, че няма да му стигне нито времето, нито въздухът.

— Знаеш ли кое е най-страшното мъчение? Наказанието с мълчание. Дузини и дузини години наред нося бремето на тази тайна и вече не искам да мълча. Трябва да разкажа и за себе си, и за всичко, което премислих през тези години. Ако проклятието на Йороол-Гуй е измислено като повечето легенди, значи нищо няма да ме сполети, ако ли пък е истина, все пак имам цяла нощ и дори част от деня може би. Ще ми стигне да ти разкажа най-важното, пък после да става каквото ще. Поне ще ми олекне. Слушай сега. Преди много години живеех в друга страна, много далече оттук, в Земята на старейшините, където е Кръстът на Тенгер. Не знаеш какво е Кръстът на Тенгер ли? Това са петте оройхона, издигнати от самия Тенгер при сътворяването на света. И по това време се казвах Енжин и служех в Дома на старейшините…

Казваше се Енжин и служеше в Дома на старейшините. Живееше на сух оройхон в палатка, долепена до един пропукан тесег. Пред палатката се простираха нивите. Както и всичко друго на оройхона, те бяха на Йороол-Гуй. Нито един човек в цялата тази страна нямаше нищо свое, в Земята на старейшините свято тачеха завета, че далайнът принадлежи на Многоръкия. Старейшините казваха каква е волята на бога на дълбините, служителите му работеха.

Веднъж месечно, когато реколтата узряваше, баргедът даваше на Енжин костен нож да жъне хлебната трева, а след седмица той му го връщаше заедно със зърното и сламата. През останалото време стриваше зърно, киснеше слама във вонящия нойт и после я обработваше, изстискваше сладкия сок на плодовете на туйвана и когато му дойдеше редът, стоеше на пост на края на мокрия оройхон под наблюдението на дежурния церег. За това веднъж на ден му даваха паничка каша от заквасено зърно, веднъж на седмица шепа сушен наъс, веднъж на месец, след прибирането на реколтата — чаша вкиснато питие, а на третия ден на мягмара — парче месо.

Енжин беше добър работник и баргедът често го хвалеше, така че не го пращаха на лов в шавара или да събира изхвърлените от далайна твари: оттам мнозина, не се връщаха. Така че, макар и да живееше само на три оройхона от брега, Енжин не бе виждал далайна. И може би така и щеше да свърши живота си, без да подозира за силата, дремеща в него, и само от време на време да сънува ярки и страшни сънища.