Многоръкият бог на далайна

Сънищата му бяха учудващо еднообразни: сънуваше, че не е човек, а летящ огън. Много пъти беше виждал огън до суур-тесега, нали трудолюбивите баргеди и храбрите цереги ядяха топла храна, а топла храна може да се приготви или на огън, или на авар, стига наблизо да има авар. Огънят, в който се превръщаше Енжин обаче, изобщо не приличаше на пламъците на горящата слама. Той можеше да прелита от място на място и да сгрява целия свят, но можеше и да изхвърли изгаряща струя пламък. Щеше да е чудесен сън въпреки болката, която му причиняваше пламтящото му тяло, но щом Енжин се откъснеше от земята, за да полети, веднага се появяваха враговете. Често те дори нямаха ясен облик, но винаги бяха много и целта им беше една-единствена: да го съборят на земята и да го угасят. Тези нощи, в които Енжин се чудеше как да се спаси или прекарваше в мъчителни, обречени на загуба битки, бяха най-силните впечатления в иначе спокойния му живот.

Палатката, в която спеше, също принадлежеше на Многоръкия и понеже в нея имаше място за двама, съдбата му позволи да се ожени, по-точно позволи на жена му да се омъжи. Както навсякъде, в Земята на старейшините жените бяха почти два пъти повече от мъжете.

Също като мъжа си, Сай всеки ден отиваше на работа, най-често на долното равнище на алдан-шавара да събира наъс. И също всеки ден получаваше по паница каша, а в края на седмицата — шепа гъби. Месо обаче не й се полагаше — веднъж годишно, на петия ден на мягмара жените получаваха плод от туйван.

Двамата съпрузи живееха дружно, макар да нямаха какво да споделят и делят. И двамата огребваха паниците си и дори ги облизваха, и двамата трошаха в кашата гъбите или ги хрупаха направо и после пиеха вода. Йороол-Гуй ги беше дарил с достатъчно вода.

Понякога, когато се будеше по-рано, Енжин будеше и Сай и се опитваше да й разкаже кошмарите си, но тя уплашено размахваше ръце, прекъсваше го и казваше:

— Спри! Не ща да те слушам. И не мисли за това. Какво ще стане, ако се побъркаш?

Нямаше за какво друго да си говорят. Само ловците могат да разказват какъв звяр са уловили днес и какъв са изпуснали вчера. Затова пък ловците не живеят дълго и жените им се местят в единични палатки, скърбят и страдат и в мъка отглеждат децата си, защото нали за паничка каша трябва да изработиш допълнителна норма.

Енжин и Сай нямаха деца. Може би затова баргедът често ги хвалеше, че били образцово семейство.

Понякога и Сай подхващаше разговор: клюки за съседите или за жените, заедно с които береше и режеше гъбите или тъчеше плат от изкисната слама. И всичките й разкази обикновено почваха с:

— Тая Атай съвсем се е побъркала…

— Така ли? — отговаряше Енжин, зает с нещо — например да кърпи обувките си.

— Ама знаеш ли какво каза?! — възкликваше Сай. — Каза, че щяла да избяга оттук!

— Къде?

— И тя не знае… Казвам й, че никъде не е по-хубаво оттук. Добре де, ще избяга — и какво? Ще обикаля мокрите оройхони и ще чака да я прибере Многоръкия или пък да я хванат церегите.

— В новите земи нямало цереги, поне така казват. Мокрите оройхони там били пълни с разбойници.

— И тук има разбойници. Помниш по-миналата година какво стана…

— Не ща да си спомням дори.

— Добре де, добре, обаче и тая Атай е една, нали?…

Атай им беше съседка. Беше на дузина и половина години, но живееше сама, без никаква надежда да се омъжи, въпреки че беше наистина много красива. Преди три години й бяха направили невероятно предложение — да стане непорочна сестра. Непорочните сестри живееха в алдан-шавара и прислужваха на самите старейшини. За непорочни сестри се избираха само най-красивите девойки и, доколкото знаеше Енжин, никоя не отказваше тази чест. Дотогава. Атай беше първата. И заяви пред всички, че не искала божествено, ами най-обикновено щастие и че нямало да стане непорочна сестра.

Законът не казваше нищо за това какво да се прави в подобен случай, така че не я наказаха, но и не я оставиха на мира. И оттогава Атай излизаше сутрин с другите жени само ако нямаше някоя наистина съвсем отвратителна и тежка работа. И не постигна никакво щастие, разбира се; въпреки че нямаше никаква забрана да се омъжи, никой на оройхона не искаше да се обвърже с жена, заклеймена като бунтовничка. Атай обаче ходеше с гордо вдигната глава, все едно не забелязваше любопитните и недоброжелателни погледи, и Енжин много се учуди, когато разбра, че и тя сърце носи и че душата й се е свила от мъка.

През трите седмици след мягмара, когато всичко на оройхона започваше да се плоди, да расте и да зрее особено бурно, стопанството на старейшините направо се задъхваше. Част от жените се включваха в работата на мъжете — излизаха на нивите, а останалите, за да се справят с растящия като бесен наъс, работеха денонощно, само с две кратки прекъсвания за храна и с по четири часа за сън. Дори тогава обаче не се прибираха по домовете си — това се отнасяше както за събирачките, така и за по-опитните, привилегировани работнички, които сортираха гъбите.