Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

Последният ден на мягмара свършваше. От утре пак почваше работата — и в пещерите при наъса, и на нивите. Още утре можеше да изплува Йороол-Гуй, особено ако беше недоволен от жертвоприношенията — и горко тогава на останалите на брега ловци, на берачите на харвах и на избягалите престъпници, които нямаха къде другаде да отидат освен на забранения мокър оройхон. А там възмездието ги настигаше в лицето на самия бог. Горко на всеки, който остане на мокрия оройхон след края на мягмара! Това беше по-голямо престъпление дори отколкото да отидеш без работа и разрешение на някой съседен оройхон или да смениш определената ти работа с друг човек. И все пак, когато под рева на раковините и хлопането на костените клепала процесията потегли обратно, един човек остана до далайна. Никой сякаш не го забелязваше, церегите и шпионите бездруго бързаха да се махнат по-скоро оттук. Жреците и старейшините също шляпаха в тинята като обикновените хора — те не бяха горделиви като вановете! Хората се точеха покрай него, всички бързаха да се приберат и да си починат преди утрешния ден, когато пак почваше непосилната работа, само Енжин стоеше, втренчен в далайна, сякаш там продължаваха да падат даровете.

Брегът опустя, облаците потъмняха и сякаш се наляха с кръв. Всичко замря, само далайнът дишаше тежко — далайнът не се интересуваше от хората, от даровете и загубите им. Една вълна изхвърли някаква опулена твар — на шиповете й се беше закачило парче тънък плат. Но пък малко ли топове плат бяха хвърлени днес в бездната?…

И чак сега, когато вече беше късно, безкрайно късно, Енжин се освести. Усети как душата му се къса, как изгаря, без да оставя пепел, как пламъкът изфучава от дланите на вдигнатите му ръце и как целият той, както преди беше само насън, се превръща във факла, пламтяща от непоносима болка и с непоносима светлина. А пред него беше студеният и мокър, лениво полюшващ се враг и се канеше да го залее и да го угаси, да го направи на черна главня. Не му беше жал за себе си: всичко хубаво, което бе имал, вече му беше взето и далайнът нямаше да му го върне. Оставаше му само отмъщението: да отмъщава на безсърдечното чудовище, на равнодушната влага, на злите хора — на всички, на които можеше.

И пламъкът излетя от ръцете му и беззвучно удари студената повърхност. Далайнът се надигна, замятаха се безмозъчни уроди, в дълбините му трепна от удара и многоръкият Йороол-Гуй, и се сгърчи — от много години беше забравил що е това болка — и се устреми нагоре, където още неосъзналият какво става с него илбеч твореше земята.

Когато новороденият оройхон изникна пред него, Енжин не се успокои, не се уплаши, той всъщност дори не разбра какво става. Виждаше само, че врагът му отстъпва, и побягна да го гони, за да го удари пак, без да осъзнава, че у него се е пробудил приказният дар от сказанията. Не мислеше и за това, че Йороол-Гуй вече бърза насам и че всеки момент може да изплува и да го сграбчи — нали мягмарът вече беше свършил. Енжин просто тичаше към далайна — и удари пак; вече знаеше какво ще види и се радваше… на какво? И чак когато построи и трети оройхон и падна от умора в парещата тиня, разбра, че Атай няма да се върне, та дори той да изсуши целия далайн. Така че стана и бавно тръгна назад, към онова, което преди беше наричал живот. И като по чудо успя да избегне пипалата на Йороол-Гуй, който след малко изплува и помете брега, и пак като по чудо не се натъкна на никакви стражи.

На оройхона цареше безмълвие. Енжин стигна до палатката си, наведе се и пропълзя вътре. Нищо не помръдна в тъмнината и чак след малко, чак от другия ъгъл, се чу неестествено спокойният глас на Сай:

— Къде беше?

Енжин не отговори. Легна и завря лице в постелката. Не искаше да чува нищо.

— Попитах къде беше? — повтори Сай. — При коя?… Можеш и да не ми отговаряш, но знай, че ще я намеря и тази и тя ще свърши като първата, като любимата ти Атай!

Енжин бавно седна и затисна ушите си с ръце, но продължаваше да чува шепота във вонящата тъмнина.

— Всички мъже сте развратници, и ти си същият. Не те е грижа нито за семейството ти, нито за мен, за закона дори не те е грижа! И курвата си я избра такава, гадна шаварна твар… Жалко само, че не можах да я хвърля в далайна със собствените си ръце!…

— Млъкни — тихо каза Енжин.

После излезе от палатката и до сутринта седя, облегнат на близкия тесег, и гледаше в мрака натам, където до предния ден беше палатката на Атай.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза