Многоръкият бог на далайна

Последният ден на мягмара свършваше. От утре пак почваше работата — и в пещерите при наъса, и на нивите. Още утре можеше да изплува Йороол-Гуй, особено ако беше недоволен от жертвоприношенията — и горко тогава на останалите на брега ловци, на берачите на харвах и на избягалите престъпници, които нямаха къде другаде да отидат освен на забранения мокър оройхон. А там възмездието ги настигаше в лицето на самия бог. Горко на всеки, който остане на мокрия оройхон след края на мягмара! Това беше по-голямо престъпление дори отколкото да отидеш без работа и разрешение на някой съседен оройхон или да смениш определената ти работа с друг човек. И все пак, когато под рева на раковините и хлопането на костените клепала процесията потегли обратно, един човек остана до далайна. Никой сякаш не го забелязваше, церегите и шпионите бездруго бързаха да се махнат по-скоро оттук. Жреците и старейшините също шляпаха в тинята като обикновените хора — те не бяха горделиви като вановете! Хората се точеха покрай него, всички бързаха да се приберат и да си починат преди утрешния ден, когато пак почваше непосилната работа, само Енжин стоеше, втренчен в далайна, сякаш там продължаваха да падат даровете.

Брегът опустя, облаците потъмняха и сякаш се наляха с кръв. Всичко замря, само далайнът дишаше тежко — далайнът не се интересуваше от хората, от даровете и загубите им. Една вълна изхвърли някаква опулена твар — на шиповете й се беше закачило парче тънък плат. Но пък малко ли топове плат бяха хвърлени днес в бездната?…

И чак сега, когато вече беше късно, безкрайно късно, Енжин се освести. Усети как душата му се къса, как изгаря, без да оставя пепел, как пламъкът изфучава от дланите на вдигнатите му ръце и как целият той, както преди беше само насън, се превръща във факла, пламтяща от непоносима болка и с непоносима светлина. А пред него беше студеният и мокър, лениво полюшващ се враг и се канеше да го залее и да го угаси, да го направи на черна главня. Не му беше жал за себе си: всичко хубаво, което бе имал, вече му беше взето и далайнът нямаше да му го върне. Оставаше му само отмъщението: да отмъщава на безсърдечното чудовище, на равнодушната влага, на злите хора — на всички, на които можеше.

И пламъкът излетя от ръцете му и беззвучно удари студената повърхност. Далайнът се надигна, замятаха се безмозъчни уроди, в дълбините му трепна от удара и многоръкият Йороол-Гуй, и се сгърчи — от много години беше забравил що е това болка — и се устреми нагоре, където още неосъзналият какво става с него илбеч твореше земята.

Когато новороденият оройхон изникна пред него, Енжин не се успокои, не се уплаши, той всъщност дори не разбра какво става. Виждаше само, че врагът му отстъпва, и побягна да го гони, за да го удари пак, без да осъзнава, че у него се е пробудил приказният дар от сказанията. Не мислеше и за това, че Йороол-Гуй вече бърза насам и че всеки момент може да изплува и да го сграбчи — нали мягмарът вече беше свършил. Енжин просто тичаше към далайна — и удари пак; вече знаеше какво ще види и се радваше… на какво? И чак когато построи и трети оройхон и падна от умора в парещата тиня, разбра, че Атай няма да се върне, та дори той да изсуши целия далайн. Така че стана и бавно тръгна назад, към онова, което преди беше наричал живот. И като по чудо успя да избегне пипалата на Йороол-Гуй, който след малко изплува и помете брега, и пак като по чудо не се натъкна на никакви стражи.

На оройхона цареше безмълвие. Енжин стигна до палатката си, наведе се и пропълзя вътре. Нищо не помръдна в тъмнината и чак след малко, чак от другия ъгъл, се чу неестествено спокойният глас на Сай:

— Къде беше?

Енжин не отговори. Легна и завря лице в постелката. Не искаше да чува нищо.

— Попитах къде беше? — повтори Сай. — При коя?… Можеш и да не ми отговаряш, но знай, че ще я намеря и тази и тя ще свърши като първата, като любимата ти Атай!

Енжин бавно седна и затисна ушите си с ръце, но продължаваше да чува шепота във вонящата тъмнина.

— Всички мъже сте развратници, и ти си същият. Не те е грижа нито за семейството ти, нито за мен, за закона дори не те е грижа! И курвата си я избра такава, гадна шаварна твар… Жалко само, че не можах да я хвърля в далайна със собствените си ръце!…

— Млъкни — тихо каза Енжин.

После излезе от палатката и до сутринта седя, облегнат на близкия тесег, и гледаше в мрака натам, където до предния ден беше палатката на Атай.